Арчибалд Кронин - Зелени години

Станах бързо, за да не забележи, а следователно и да не изтълкува погрешно радостния поглед в очите ми.

Още неспокоен и възбуден, аз изтичах долу. Бях свободен до осем часа вечерта, когато имах специален неотложен ангажимент. Мислех да се поуспокоя, като отида на дневното филмово представление, осъществявано още с първите кинематографични апарати, но в джоба си нямах нито един фартинг, по-точно в джоба на Мърдок, защото бях толкова пораснал, че можех да нося старите му отдавна захвърлени, но запазени в нафталин из чекмеджетата на тавана костюми.

Отидох в килера. Там мама навлажняваше дрехите до бойлера и ги слагаше на дъската за гладене. Косата и очите й бяха още по-клюмнали, лицето й по-посърнало и набръчкано от умора, но пак нежно и търпеливо. Стоях и почти притаил дъх я гледах многозначително.

— Почакай, мамо — казах нежно, — да, само почакай.

Тя ми се усмихна странно, начумерено.

— За какво да чакам? — попита тя след като провери горещата ютия до бузата си.

— М-да — заекнах аз, но казах подчертано. — Някой ден ще мога да направя нещо за теб, нещо голямо.

— А сега ще направиш ли нещо за мен? Да занесеш тая бележка у Кейт.

— Разбира се, мамо.

Често носех бележки на Кейт от мама (така тя спестяваше разноските за пощенски марки) в другия край на града, близо до бариерата, или на Мърдок, солидно устроил се в разсадника на мистър Далримпъл. Там той се проявяваше изключително добре и явно беше доволен, че се е отделил от Луамънд вю. Тези писма бяха част от мама, сърдечни съобщения, съдържаха новини, поръчения, съвети, дори молби, изпращаше ги с търпеливо упорство и с неуморими усилия да запази целостта на семейството.

Почаках докато ютията й изстине. После тя влезе в кухнята и се върна със запечатан плик.

— Вземи тогава. Иска ми се да й изпратя и малко палачинки по теб. Но… — тя отмести капака на глинения съд и тревожно надникна в него. — Да, май нямам брашно. Е, поздрави ги от мен.

Излязох, тръгнах по Драмбък роуд, прекосих общинския парк, свих на ляво, заобиколих големия черен масив на котелния завод, частично притихнал поради приближаващия празник, но дълбоко вътре той още гореше, още живееше и плашеше.

Кейт живееше в една от онези нови малки къщички, построени по зеления хълм до старата бариера в западния край на града. И когато тръгнах нагоре по хълма, изведнъж зърнах Кейт. Тя вървеше по една равна странична уличка и буташе детска количка пред себе си — хубава количка в морскосиньо и Кейт обичаше да я бута. Сигурен съм, че всяка седмица тя изминаваше цели мили с нея през града, по магазините, из Ноксхил парк, спираше, за да се наведе гордо и оправи небесносиньото одеялце с избродираната в ъгъла с бяло буква „Н“.

Спрях се да я погледам, усмихнах се с разбиране, когато дойде до мен, без да ме забележи. Беше понапълняла малко, сега ходеше леко приведена, усмихваше се, цъкаше с език и не сваляше очи от бебето.

— Здравей, Кейт — измърморих срамежливо, когато тя почти ме отмина.

— Я, Роби — топло ме приветствува тя. — Бедният. Дори не виждам, че си на пътя. Заради бебето е, Роби, няма да повярваш, но му расте втори зъб, а дори не хленчи. Просто златно дете… — тя пак се наведе. — Миличко, ненагледно, агънцето на мама…

Ах, Кейт, милата Кейт, колко си щастлива с несравнимото си детенце. А само като си помисля, че ти препоръчваха мандолина!

Домът на Кейт беше светъл и чист със съвременните удобства на топлата и студената вода, с острата миризма на боя и лак, а това говореше каква къщовница е станала тя. Бракът й беше сполучлив, независимо от татковите предсказания. Понеже губеше заплатата й, той обявяваше, че тя погубва и себе си, и кариерата си. Кейт положи бебето в креватчето, сложи тигана на голямата газова печка и скоро въздухът се изпълни с пикантния аромат на пържено месо и лук.

— Почакай и похапни с нас — настоя тя, като сръчно обръщаше месото с нож и държеше главата си встрани, за да се пази от пръските мазнина. — Джеми е горе, в банята. Напоследък работи много извънредно, иначе сигурно щеше да те заведе на мач. — Каква изключителна тактичност от грубата някога Кейт! — Няма да се бави. Трябва да си прегладнял — каза това, погледна ме бързо, но и също така бързо премести погледа си.

Джеми слезе чист, с мокра сресана коса, сложил си самодоволно крещяща червена карирана връзка.

— Ти ли си, момчето ми? — За едно чувствително сърце в това и в лекото кимване имаше повече топлина и гостоприемство, отколкото във всички тържествени изявления в света.