Арчибалд Кронин - Зелени години

— Както винаги си точен, Робърт! — аз стоях и мигах, а мисис Кийт се опитваше да ме предразположи. — Как е нощта навън?

— Много е хубава, мисис Кийт — запънах се аз, — има мъгла, но звездите се виждат.

Придърпах един стол до Алисън на масата, а тя ми се усмихна.

— Ти винаги ще виждаш звездите, Робърт. В същност ти си цял звездоброец.

Тази снизходителна усмивка се задържа върху милото и бледо, леко иронично лице. Започнах объркан да работя с Алисън и чувствах как тя ме наблюдава.

Мисис Кийт беше слаба и доста висока тридесет и пет годишна жена, облечена просто, но показваше добро възпитание и вкус. Произхождаше от известно в графството семейството и след смъртта на съпруга си се бе посветила на възпитанието на дъщеря си. Излизаше рядко, задоволяваше се с дружбата на няколко близки приятели, а между тях Джулия Блеър, мисис Маршал — майката на Луиза, онази мъничка мъчителка от детството ми, и моя класен ръководител Джейсън Рийд. Вероятно към усамотяване я подтикваше и лошото и здраве — често имах странното чувство, че зад нейната благост се крие болка — тя страдаше от главоболие. Но мисля, че главно заради Алисън криеше болнавостта си или с леко свиване на раменете кротко й се присмиваше. Отдадена изключително на дъщеря си, тя се гордееше с таланта й и се нагърби да го развие, но тъй като беше умна жена и с ясно чувство за разум, изглежда разбираше колко е опасно да задоволява собственическия си инстинкт над нея. Подтикваше Алисън към подходящи приятели на нейната възраст и от самото начало, след едно проницателно критично оглеждане, което, трябва да призная, завърши със сдържано развеселяване, тя започна да насърчава моите посещения. В ранното си детство идвах често, но доста боязливо, обременяван от проклетата си стеснителност, за да играя сериозни и скучни игри с малката Алисън. На слънчевите полянки, когато през отворения прозорец до нас долитаха приглушените звуци на пианото, или по уличката свиеше каретата с мисис Маршъл, дошла да пие чай с майката на Алисън, ние устройвахме пикник за куклите или хранехме златните рибки. Ако валеше, влизахме в къщата, а там, изпълнена с подозрение, Джанет ни даваше филии с масло и настърган шоколад отгоре, сядахме на масата, дъждът барабанеше по стъклата на прозорците и ние, заети с известната под името „Въпроси и отговори“ състезателна игра, редяхме малки кръгли картончета с абсурдните запитвания от рода на: „Таблата старинна игра ли е“ и същият безсмислен отговор „Да, играли са я древните друиди 20 20 Друид — древнокелтски жрец. — Б.пр. “. Понякога на тези игри присъствуваше и Луиза, винаги печелеше и ме сразяваше с презрението си. После, когато пораснахме, с Алисън започнахме заедно да „готвим“ домашните си работи. Тя, един много практичен човек, беше слаба по математика, а аз, абсурден фантазьор — добър в тази наука. И мисис Кийт, загрижена Алисън да получи диплома за средно образование, без която не би могла да постъпи в Уинтънския колеж по музика, неотдавна ми предложи редовно да идвам и да я подготвям по този предмет.

— Какво ще дадеш на недоразвитата ми и своенравна дъщеря тази вечер, Робърт? — мисис Кийт говореше с нежна ирония, без да откъсва поглед от работата си.

— Евклид, мисис Кийт — отвърнах аз неловко. — За сумата от квадратите на страните на правоъгълния триъгълник… нали знаете…

— Не знам, Робърт, но съм сигурна, че ти знаеш! — не се усмихна, но още се опитваше да ми помогне да преодолея ужасната си стеснителност. Тя винаги ми помагаше, без да го показва, даваше ми идеи, които не можех да намеря и в книгата по етикеция, взета от обществената библиотека специално с цел да усъвършенствувам държанието си.

— Глупаво е, че трябва да го уча, мамо — отбеляза спокойно Алисън. — Това са такива измишльотини.

— Не, Алисън — казах бързо аз, — напълно логично е. Щом приемеш правата за най-късото разстояние между две точки, всичките тринадесет тома на Евклид автоматически следват.

— Вярвам някой ден ти сам да напишеш четиринадесетия — каза мисис Кийт. — Или нещо повече, например „История за живота на бръмбарите“.

— И ще напише, мамо! — укорително възкликна Алисън. — Знаеш ли, миналата седмица в час при мистър Рийд той доказа, че един отговор в учебника по алгебра е грешен.

Двете се усмихнаха, а аз наведох глава от гордост и смущение, благодарен на Алисън за гдето разказа това, и с тих и дрезгав глас поднових обясненията на теоремата.