Арчибалд Кронин - Зелени години

Седях близо до нея, коленете ни се докосваха под масата и аз усещах една слабост, която караше сърцето ми да замре. Ръцете ни се допряха върху страниците на учебника и прелестна тръпка премина по тялото ми. Небрежно сресаната й коса, която тя от време на време нетърпеливо разтърсваше, спусната по раменете, ми се струваше нещо чудесно и божествено. Хвърлях крадешком бързи погледи на свежите й бузи, наблюдавах влажната й долна устна, докато тя, замислена и намръщена, смучеше молива си. Нито размишлявах, нито можех да размишлявам над думата „любов“. Надявах се, че може би й харесвам, чувствувах, че живея, разговарям, усмихвам се като насън.

Часът мина невероятно бързо. Беше почти девет. Мисис Кийт вече сподави една прозявка и я улових да поглежда часовника. Не посмях да кажа високо, нито да прошепна на Алисън какво имах на ум. Изведнъж с разтреперана ръка аз взех парче хартия и написах:

„Алисън, искам да говоря с теб. Ще ме изпратиш ли до шегата тази вечер?“

Алисън прочете бележката и в погледа й се появи изненада. Взе молив и написа:

„За какво?“

Цял разтреперан аз отново написах:

„Имам нещо да ти кажа.“

Тишина. После Алисън чистосърдечно ми се усмихна и с твърда ръка написа:

„Добре.“

Радостен трепет премина в мен. Страхувайки се мисис Кийт да не разбере, че съм предал доверието й, аз взех парчето хартия, плътно го нагънах, напъхах го в устата си и го глътнах. В този момент Джанет донесе поднос с мляко и ронливи бисквити — недвусмислен знак, че урокът по геометрия е завършил.

След десет минути станах и казах лека нощ на мисис Кийт. Вярна на обещанието си, Алисън ме придружи до входната врата.

— Хубава нощ! — тя гледаше влажната нощ със спокоен, необезпокояван поглед. — Ще дойда с теб до портата.

Слязохме на алеята, вървях бавно, за да удължа този топъл, задушаващ ме възторг от нейната близост. Алисън се движеше изправена и гледаше право пред себе си. Минахме покрай един тъмен, но познат храст, тя откъсна листо и го смачка — въздухът се изпълни с аромата на цъфнало френско грозде.

Главата ми се въртеше, целият свят се люлееше пред мен. Със страшни усилия владеех неравномерното си дишане.

— Чух те да пееш тази вечер, Алисън.

Баналността на тези думи, изречени с треперещ глас, една груба пародия на чистата ми, но унищожителна страст в същност ме ужаси в момента, в който ги изговорих, но изглежда тя не забеляза това.

— Да, залових се сериозно за работа. Мис Крамб започна да разучава с мен песните на Шуберт. Те са просто чудесни.

Песните на Шуберт: виждах пред себе си Рейн, замъците по брега, Алисън и аз плуваме надолу на малък речен кораб под мостове с арки, спираме в едно старо ханче, градина с малки масички… Казах ли й всичко това? Не. Изграчих със „заекващия“ си глас:

— Напредваш много добре, Алисън.

Тя се усмихна в несъгласие и заразказва за приумиците на учителката си по пеене, една в същност взискателна и кисела стара мома.

— Трудно може да се угоди на мис Крамб.

Отново тишина. Стигнахме портата, мястото, където трябваше да се разделя с нея. Видях у да хвърля крадешком въпросителен поглед към мен. Слабост обхвана цялото ми тяло, трепетна топлина се разля в сърцето ми. Поех развълнувано дъх. Върховен миг на посвещение, мигът, в който разцъфтява рицарството.

— Алисън… сигурно те интересува… но днес се случи нещо с мен… Мистър Рийд ми каза, че мога да се явя на конкурса за стипендията Маршъл.

— Роби!

В учудването и заинтересоваността си тя искрено изрече умалителното ми име. Стиснах ръце, бледите ми бузи горяха, разбрах, че тя напълно успя да оцени какво значение имаше за мен тайната, която най-после разкрих.

Стипендията Маршъл, разбира се, е голямо нещо и за нея никога, никога не трябва да се говори напразно. Това е стипендия в Уинтънския колеж, учредена от сър Джон Маршъл преди един век, предназначена само за човек от Уиитънското графство, възлиза на огромната сума от сто лири стерлинги годишно и се дава в продължение на пет години. Тя изразява страшното желание на шотландците за прогрес, просвета, за решимостта да се даде възможност и на бедното „местно“ момче да опита. Някои велики хора за пръв път са проявявали величието си, спечелвайки наградата — когато умря един известен държавник, човек от Уинтън, и неговото име като ехо се разнесе през моретата до всички краища на света, най-висока почит му се отдаде с онази единствена тъжна мисъл, изречена от негов съвременник от Академичното училище: „Да… помня деня, когато получи стипендията Маршъл“.