Арчибалд Кронин - Зелени години

Изпълних инструкциите безусловно, въпреки че очите ми сълзяха и зеленият им цвят малко ме обезсърчи. Дори взех един лист от тетрадка, написах с големи букви „Ще бъда“ и го забодох на стената, за да може безстрашният ми поглед да попада на него, щом се събудя. После коленичих до леглото.

Молитвите ми бяха дълги и сложни. Мъчех се да не се отвличам и не ги отправях към неясния брадат бог от моето детство, а пламенно ги концентрирах върху спасителя Христос. Понякога виновно си спомнях за Отца и Сина и Светаго духа и бързах да ги омиротворя. Но Исус с безкрайната си любов и доброта беше пазител на доверчивото ми сърце. И когато мислех за майка му, а нейното лице напоследък подозрително започна да прилича на лицето на Алисън, от затворените ми очи бликваха сълзи на копнеж. Не забравях и светиите. Непрекъснато намирах нови, на които исках да се моля. И, разбира се, щом веднъж съм започнал, от страх да не ги обидя, вече не можех да ги изоставя. Последният в нарастващия ми календар беше Антони, покровителят на младостта.

Наближава последното действие — възможност за онзи смях, онзи внезапен нежелан смях, често чуван в театъра, когато авторът иска да предаде нещо с тих патос, правдиво, а не успява, или може би е неправилно разбран. Да се посмеем заедно; поглеждайки назад ще видим как това дългуресто, треперещо глупаво момче, едва прочистило душата си с изпитанието на моста и ледената баня, взема от едно потайно място в дъното на чекмеджето някакво странно съоръжение — връв, завързани за нея две парчета старо желязо, два тежки ключа, дръжка за врата и счупена част от кънка. С бързо привично движение той ги завързва на кръста си така, че неприятните метални предмети да останат отзад. По такъв начин, ако легне на гръб, а това е обикновеното положение при спане, веднага ще се събуди. Най-после той е под закърпения чаршаф, непоколебимо извит на една страна. Загасил е свещта. Препасан е като отшелник — около мършавия му врат — молитвена броеница, четири истински чудесни медала — единият благословен от самия господ, освен това кафяв скапуларий и още един, син, а ако имаше розов или светловиолетов, сигурно щеше да си сложи и такива. Направи всичко, което можеше. Успокоен от тази мисъл, той повика съня — малкото умиране с едно последно желание.

— Мили боже… моля те, помогни ми да спечеля стипендията на Маршъл.

През ваканцията утрините идват рано и радостно. В понеделник, преди още бялото небе да покаже признаци на просветляване, тихо излязох от къщи и зачаках Том Дрин на ливънфордския кръстопът — той трябваше да ме смъкне в Лас, разнасяйки продукти край езерото.

Том закъсня и беше в лошо настроение. Днес той не трябваше да работи — дори и мен освободиха от задълженията ми да разнасям кифлите, но в склада на Блеър не достигаше работна ръка. Качих се в ниския открит фургон сред чувалите с брашно и потеглихме под спокойния тропот на конете.

По безлюдните неравни улици се чувствуваше свежестта на утрото. Една жена прибираше млякото, някакъв мъж по риза дърпаше транспаранта на горния прозорец, момиче сънливо тупаше рогозка пред полуотворената врата — всичко това създаваше сияйното чувство, че сме тръгнали на поход. Отивах на риба с Гавин последното ми буйство преди да залегна да зубря за стипендията.

Слънцето изгря, но не проби. Беше един от онези тихи сребристи дни, изпълнени с топлина и мека лъчезарна светлина, когато звуците, макар и приглушени, се чуват отдалече, а настъпващата в промеждутъците тишина е изпълнена с шума от струенето на жизнените сокове в зелените листа. Гърбът на коня неясно се повдигаше и се спускаше между вдлъбнатините също като кораб; покрай нас се плъзгаше околността — мъгливи гори, части от паркове, една сива сграда с високи комини, тераси и оранжерии между бързо преминаващи дървета.

Помагах на Том да разтовари чувалите и фуража при задните входове на тези големи провинциални къщи. Той беше космат, непохватен мъж и на няколко пъти изпадаше в затруднение да омилостиви някой сърдит коняр, оплакващ се, че „поръчката му“ не е добре изпълнена. Веднъж, повдигайки една тежка кутия, установихме, че стокилограмовият чувал с брашно отдолу се е разкъсал и съдържанието му се е разсипало по дъното на фургона. Той изруга, почеса се по главата и после с желанието да заглади нещата, ми каза:

— Нищо, нищо, няма да забележат!

В Лас се дотътрихме следобед, а Гавин, без да показва нетърпеливост, седеше на километричния камък в началото на късата селска улица. Носеше строгата униформа на своето специално училище — сиви вълнени панталони и риза, мека както при играчите на крикет шапка, също сива, открояваща се или по-скоро украсена с тънки лентички в синьо и бяло — цветовете на Ливънфорд. Невъзможно е да се предаде изяществото на тази чакаща фигура — пораснал е, както и аз, но все още е слаб — на сдържаната, несъзнателна гордост в това вече загоряло от слънцето лице под небрежно нахлупената шапка. Но мога да отбележа безмълвната радост на силното ни ръкостискане.