Арчибалд Кронин - Зелени години

Гледах го слисан.

— Такава сума цял живот не бих могъл да спестя.

— В тая къща има пари — с укор каза Галт, — ако не ми ги дадеш ти, сам ще отида при Леки. Стара скрънза е, но само и само да не се разчуе из града, ще плати.

Какво, за бога, трябваше да направя? Ясно разбрах, че е избрал мен като най-лека и с най-малко съпротивление прицелна точка. Но в същото време ми се струваше съвсем ясно — не успея ли да му доставя парите, той ще постави въпроса пред татко, а татко напоследък ужасно роптаеше против дядо и пак го заплашваше да го изпрати в Гленуудския приют.

— Ще ми дадеш ли време? — попитах накрая.

— Давам ти една седмица, другарю. Съвсем разумен срок — отвърна Галт великодушно.

Станах. На излизане той стисна ръката ми с някаква особена дяволитост.

— А ти си човек, който се харесва.

Вървях към къщи, посрамен и оскърбен, главата ми се въртеше. Търсейки ръководен принцип в живота, аз се бях обърнал към блестящата идея за братство между хората, посещавах събрания, изучавах памфлети, мислех прочувствено от гледна точка на „страдащото човечество“. Ние, работниците, сме съюзници, които крачат напред под неприятелското небе. Никой не можеше по-енергично от Галт да отстоява благородните добродетели на угнетените бедняци. А собствената му бедност беше от мързел и некадърност. Сега му се отдаде възможност да докаже благородството си и той я използува да ме стъпче напълно.

През следващите няколко дни блъсках главата си как и откъде да намеря пари. Имаше само един човек, към когото можех да се обърна. Докато до края на тая седмица в шлосерския цех Галт все мен гледаше, аз гледах Джеми. Напоследък отношенията ни пак се подобриха, той сякаш чувствуваше как полагам големи усилия да се „справям с работата“. На няколко пъти почти щях да го заговоря, но смелостта ме напускаше. В събота преди обед, усещайки как Галт става все по-настойчив, аз отидох при началника на монтажния цех.

— Джеми — казах на един дъх, — можеш ли да ми заемеш малко пари.

— Разбрах, че си си наумил нещо — той хвърли фаса си, усмихна ми се и в същото време бръкна в джоба си за шепа дребни монети. — Колко?

— Повече, отколкото си мислиш — преглътнах мъчително. — Но обещавам, че ще ти ги върна.

— Колко? — повтори той все още усмихнат, но не така уверено.

— Пет лири.

Спря да се усмихва и ме погледна недоверчиво.

— За бога, ти с всичкия ли си? Мислех, че става дума за няколко шилинга.

— Кълна се, ще ги възстановя от заплатата!

— За какво са ти?

— Не мога да кажа. Но е важно.

Той ме погледна с любопитство. После пусна отново дребните пари в джоба си. Изразът на лицето му показваше студенина, неодобрение и разочарование. Поклати глава:

— Мислех, че започваш да стъпваш на земята. Не съм Шотландската банка. И сам едва свързвам двата края.

Оттеглих се страшно обиден от този рязък отказ. Можех безропотно да нося колкото си искате власеници, но и една пренебрежителна дума ме засягаше из дъно. До края на смяната не вдигнах глава, отбягвайки упорития поглед на Галт. Когато сирената зави, аз му се изплъзнах, стрелнах се към портала и до половината път към къщи бягах.

В неделя успях да се притая, но цялата следваща седмица Галт безмилостно ме тормозеше. Първоначалното колебание премина и аз поех това задължение, идентифицирах го със себе си. До смърт ми се искаше да се разтоваря от него. Бях максималист, всичките ми предишни начинания бяха пропити с решимостта „направи или умри!“ и това нямаше да прави изключение.

Горещо желаех последното удовлетворение „на разплата с Галт“. Наистина чувствувах, че самият аз му дължа тези пари, че това е справедлив дълг, който на всяка цена трябва да изплатя. Галт подхранваше тази илюзия. Намекна за постъпки в съда. Предупреди ме, че сега и аз съм замесен в аферата. Спомените какви мисли и трепети ме тревожеха, когато Софи оправяше стаята ми, притуриха нещо към това чувство за вина. С какво съм по-добър от стареца?

Дойде събота, а нищо не съм измислил. Опитах се да избягам от преследвача си, но Галт ме чакаше на портала. Обяви ултиматума си. Каза ми с груб глас, който ме накара да му повярвам, че е поел някакви ангажименти към тукашния човек, събиращ облози за конни състезания.

— Ако не ми ги донесеш довечера — рече той, — тая работа здравата ще се разчуе.

Тръгнах с чувството на огорчение и обида. Казах си, че до смърт ми е омръзнало да нося на раменете си чужди товари. Достатъчно. Повече не мога.