Арчибалд Кронин - Зелени години

— Сезонът не е започнал. Може да ви дадем само студена закуска за четири шилинга и шест пенса на човек.

Изпълнен с лоши предчувствия, аз се готвех да отстъпя пред това безсрамно принуждение, когато Алисън ми прошепна:

— Наистина ли ти харесва тук, Роби?

Трепнах и се изчервих до уши. Имах смелост само да поклатя глава.

— И на мен — Алисън стана спокойно и се обърна към слисаната сервитьорка. — Променихме решението си. В последна сметка не искаме да обядваме.

Без да обръща внимание на вцепенената от ужас жена и на разтревожения оберкелнер, който сега ни молеше да останем, тя тихо излезе от хотела. Последвах я.

Алисън влезе в един самотен селски магазин отсреща на пътя и след като внимателно огледа какво има в него, накара продавача да й отреже шест сандвича с шунка. Докато той режеше, тя ходеше из магазина, взе две ябълки, няколко зрели банана, парче млечен шоколад и две бутилки от онази чудесна напитка, подкрепяща ме в моето детство, „Желязното питие“, от бара. Всичко това струваше около два шилинга и шест пенса и ни го сложиха в торба от амбалажна хартия, съвсем удобна за носене.

Сега тръгнахме да се изкачим на хълма, поехме по една пътека през шубрак от млада лиственица. По клоните вече се виждаха меки червени китки. Следвахме Ардънкейпълската рекичка, придвижвахме се непоколебимо нагоре през гъсти папрати и храсти от дива азалия, докато накрая излязохме на една поляна, а от нея започваха голи хълмове. Малко, забравено поле, обрасло с орлова папрат и защитено от вятъра със здрава каменна дига. През средата на ливадата се спускаше поток и падаше над светли скали в кехлибарен вир, заобиколен с бял пясък. Бреговете, цели в огъваща се трева и китки безстеблена иглика, склонили глави, свлекли се над водата, а венчелистчетата им се полюшваха като малки лодки. Тук витаеше топлата атмосфера на едно потайно място.

Седнахме на сухата трева, подпрели гърбове на стената до вира, сред меките зелени пера на младата орлова папрат. Зад нас се издигаха планините, а Лох с нашия подобно на играчка малък параход, спуснал котва далече долу, лежеше като огледало в краката ни. Обля ни слънчева светлина. Пламнал и нетърпелив, аз пъхнах бутилките в течащия поток, а Алисън махна мушамата си и нареди нещата за ядене. Сандвичите бяха от пресен хляб и селска шунка, по-хубави не можеха да бъдат. Желязното питие се разливаше ободрително по гърлото ми. Алисън ме накара да изям почти всички банани. Говорехме малко, но щом свършихме с яденето, тя ми се усмихна със загадъчната си усмивка.

— Не е ли по-добре отколкото в стария хотел?

Кимнах безмълвно, разбирайки, че ако не бяха нейното спокойствие и решителност, още можехме да се мъчим долу.

С доволна въздишка Алисън махна баретата си, притвори очи и се излегна на дигата.

— Тук е чудесно — каза тя. — Мога да заспя.

Здравото й младо тяло се отпусна. Косата й, тази дълга виеща се коса с искри в нея, която винаги ти се струва малко разбъркана, небрежно се отпусна по раменете и придаде плам на вече загорялото й от слънцето лице. Малката бенка високо на бузата й странно подчертаваше нежния ефект от спуснатите й ресници върху светлата, нагрята от слънцето кожа. Бялата й блуза се отваряше на врата и разкриваше твърдата извивка на шията. На горната й устна като чиста роза се образуваха капки пот.

Радост и ужас, така добре познати ми чувства, отново ме обхванаха.

— Така не ти е удобно, Алисън — преглътнах с пресъхнало гърло, приближих се до нея и поставих ръката си под главата й.

Тя не се възпротиви, остана отпусната и спокойна, очите й още притворени, а устните леко усмихнати. След миг прошепна:

— Имаш много шумно сърце, Роби. Отдалече се чува как тупти.

Какво начало за един хубав разговор! Но защо не го проведох? И защо, о, защо не я сграбчих здраво в прегръдките си? Уви, това бе трагедията на невинната ми напрегнатост! Бях много наивен и недодялан. Освен това, щастието ми беше толкова голямо, че не смеех да мръдна. Езикът ми се върза, задавен от вълнение, аз продължавах да подкрепям главата й с буза съвсем близо до нейната, чувствувах лекото повдигане и спускане на гърдите й, когато дишаше и тогава лакираният й колан слабо скърцаше. Слънцето щедро ни заливаше с топлината си, нагряваше грубия плат на полата й, той издаваше миризмата на вълнена материя и се смесваше с аромата на мащерка. Въздухът беше мек, отпускащ и от гората долу долиташе дразнещото ехо на кукувица.

Накрая възторгът ме принуди да прошепна: