Арчибалд Кронин - Зелени години

За нещастие в Шотландия вечно има един враг, с когото трябва да се бориш — времето. И в този свободен ден, след като се облякох, видях от прозореца, че небето е сиво и вали дъжд. Нима това щеше да е някой от онези неприятни порои, оказали се още по-потискащи поради чувството за разваления празник? Простенах и забързах към гарата.

Тук, на влажния перон, доста печални стояха множество екскурзианти. Проправях си път между тях и изведнъж сърцето ми започна лудо да бие. Тя вече беше там, с плътна мушама и синя барета върху гъстата коса, разговаряше с Джейсън Рийд. Изведнъж цялата гара се озари от присъствието й. Приближих и Рийд ми кимна с глава за поздрав.

— Не се безпокой, Шанън. Няма да дойда с вас.

Алисън тръсна дъждовните капки от носа си и с изкривена усмивка ме попита:

— Не е ли ужасно, Роби? Може би е твърде мокро да ходим.

— О, не — казах бързо.

Копнеех да отида, в същност просто знаех, че трябва да отидем, дори и град да вали. Отново се ободрих, когато Рийд весело каза:

— Няма да се стопите. Само гледайте да не ви отнесе зад борда. Барометърът ми тази сутрин отчете „топло и сухо“. Сигурен знак за тайфун.

През последните две години Рийд загуби голяма част от своята навъсеност. Много му завиждах за тази негова нова способност да не „клюмва“ в затруднение — на мен самият това качество страшно ми липсваше. Отиваше в Уинтън по някаква работа на мисис Кийт, поговори с нас още минутка и ни остави, за да хване влака си на другия край на гарата. Направи ми впечатление как двамата с Алисън си размениха многозначителни погледи. Не можех да бъда сигурен, бързах към гишето по навик неспокойно, за да се погрижа за билетите.

Скоро ние с Алисън взехме влака за Ардфилън. След краткото пътуване се затичахме от гарата към пристанищния кей, провирахме се между купища варели и навити въжета, свежият бриз от морето обръщаше дъжда срещу нас и ние се качихме на кораба на Северобританската железопътна компания и Люси Аштънс с курс до Ардънкейпл. След като побродихме из него и погледахме в машинното отделение, намерихме си място в подветрената страна на палубата и тук можехме да стоим сравнително защитени от дъжда. Скоро отдолу се чу звънец, освободиха корабните въжета, червените гребни колена започнаха да разсичат водата, корабът се разтресе и се отдели от кея.

Пазейки се от водата, която вятърът блъскаше от ъгъла в лицата ни, аз се наведох неспокоен напред.

— Ако тук ти е трудно, да слезем долу.

Вятърът и дъждът шибаха бузите на Алисън, тъмната й барета нахлупена над челото, сякаш беше украсена с кристални капки.

— Харесва ми тук — говореше тя високо срещу вятъра и ми се усмихваше. — Освен това сега действително виждам синьо небе.

Наистина. Проследих сочещият й нагоре пръст и забелязах пролука в разкъсаните облаци, след няколко минути последва друга. Едва осмелявайки се да дишаме, ние наблюдавахме как двете сини петна се сливат, разширяват се и постепенно изблъскват сивата маса. После за наше удоволствие изскочи слънцето, топло и блестящо. Скоро цялото небе се проясни, от съхнещата палуба бързо започна да се надига пара. Разбрах, това бе едно от ония изумителни промени в нашия северен климат и в края на краищата ще имаме чудесен ден.

— Барометърът на Джейсън излезе верен — радвах се аз.

Алисън се съгласи разгорещена.

— Но, Роби… моля те, не казвай Джейсън — подвоуми се тя. — Мама мрази да го наричаме така. Името му е толкова хубаво.

Отидохме на носа на малкия параход с яркочервен комин. Сега той се носеше по морския залив под яркосиньото небе между високите хълмове, от време на време спираше на селските пристани, за да качи товар картофи или някой арендатор с няколко овце за пазара. Чудесно е да съм с Алисън, просто да бъда близо до нея. Стояхме на леерите и не можех да избегна нежния допир до тялото й, когато тя се размърдваше. Радост и надежда заляха душата ми в някакъв лек екстаз.

В Ардънкейпл, намиращ се в началото на залива, стигнахме в един часа. Мисълта, че ще прекарам цели три часа с Алисън на това чудесно място, ме очарова. Неспокоен в решението си да направя всичко както трябва, аз забързах с нея към единствения голям хотел, „Западношотландски грандхотел“, който се издигаше претенциозен и занемарен сред малкото боядисани в бяло къщички на селцето.

— Може ли да обядваме, моля?

В прохладния салон зад застрашителни еленови рога ни посрещна сервитьорка, официална, възрастна, страшна шотландка. В отговор на въпроса ми тя неприветливо ни въведе в дълга студена столова и там ние се оказахме единствените посетители. Стените бяха покрити с еленови глави, биволски рога и невероятни препарирани риби, които ни гледаха от лакирани дъски. На бюфета стоеше жалка закуска — жилаво овнешко месо и прилични на восък картофи, малеби с мляко, бледо и тресящо се, пикантно сирене и влажни бисквити. На фона на всичко това се изправяше един шотландски оберкелнер с дълга бяла брада и карирано сако. На келтски диалект той изрази недоверието си към нас пред сервитьорката и сега тя със суров вид стоеше до масата ни.