Арчибалд Кронин - Зелени години

Той ме погледна оклюмал.

— Какво е станало?

— Не се прави, че не знаеш — по-скоро мъката, отколкото яростта направи гласа ми тих и концентриран. — И като си помисля, след всичките ти обещания… когато съм заобиколен от толкова мои собствени тревоги… О, господи, това е последната капка.

— Не разбирам — и започна да клати глава.

— Тогава помисли — наведох се и го разтърсих. — Помисли защо Софи напусна.

Той повтори думите, очите му гледаха уморено и объркано. После сякаш нещо му просветна. Спря да се поклаща и ме погледна с друг израз — вече не се чудеше, а почти апостолски вдигна дясната си ръка, подобно на Мойсей, който заповядва да бликне извор от скалата.

— Робърт, кълна ти се, винаги сме били добри приятели. Никога повече такова нещо! Нищо такова вече.

— Наистина ли! — горчилката ме задушаваше. — Очакваш да ти повярвам… с твоята репутация! — той ме гледаше виновно. — Забъркал си се в такава безнадеждна каша. Но аз си измивам ръцете.

Обърнах се и излязох от стаята. Оставих го съвсем уплашен на килимчето пред камината. Докато вечерях, се мъчех да разплета тази нова неприятност — в един миг тя ми се струваше незначителна, в следващия — безкрайна беда. Унил, аз се чудех не сбърках ли, омиротворявайки Галт… в същност, подкупвайки го като платих пиенето му. Това вече само по себе си е признание за вина. Но ако бях заел по-твърда позиция, никой не знае какво би могъл да направи той. Нещастие на нещастията! Докато мечтаех за любовта като за нещо топло, пламенно, това тук, долно и позорно, дойде да ми се надсмее.

Когато след час се качвах към стаята си, намерих стареца да ме чака на площадката с лист хартия в ръка. Подаде ми го с достойнство и даже малко победоносно.

— Уредих всичко, Робърт — успокои ме той с лека усмивка. — Отворено писмо до жителите на града. Прочети!

Уморен прекарах поглед по дългото послание, адресирано до редактора на „Ливънфорд хералд“ : „Сър… неоправдана клевета е хвърлена върху мен… призовавам съгражданите си… няма нищо за криене… неопетнен живот… чист като лилия… винаги съм уважавал истинските жени…“.

— Точно по въпроса — дядо неспокойно наблюдаваше лицето ми. — И съвсем навреме за броя следващата седмица.

— Да — срещнах погледа му. — Ще се погрижа за него.

— Добре, добре — потупа ме той развълнуван по рамото. — Нямах намерение да те обиждам, Роби. Най-малко пък това. Приятел в нужда се познава.

Усмихнах се насила и това сякаш го успокои, във всеки случай поне с благодарност разтърси ръката ми.

Свърна към стаята, влачейки крака си и изведнъж като при някаква мисъл, дошла със закъснение, пъхна глава през вратата:

— Роби — каза той сериозно, — бедната ми съпруга беше чудесна жена.

Господи, какво има още! От десет години не съм го чувал да споменава името й. Отидох в стаята си. Започнах да късам на малки парченца отвореното писмо до съгражданите му.

На другия ден след работа Галт се приближи до мен. Очаквах това и се приготвих да посрещна обвиненията му. За моя изненада той се държеше съвсем любезно.

— Нали не бързаш тази вечер? Хайде с мен в бара. Ако не си чак толкова надут.

Поколебах се. После разбрах, че ще се успокоя, ако между нас се постигне някакво разбирателство. Влязохме в бара.

Там, заровил крака в стърготините, Галт говореше на любимата си тема: правата на човека. Беше упорит оратор, на профсъюзните събрания признаваха, че „има чене“, изказваше се с по няколко гръмки фрази, произнесени с победоносен вид. Вярваше — работниците навсякъде са експлоатирани, потискани, и „последният им петак“ се взема от работодателите им. Искаше хората да се надигнат и да вземат юздите на управлението в собствените си ръце. „Заедно с масите против класите“ беше лозунгът му. Започваше да използува новата дума „другарю“ и с наслада говореше за „зората на освобождението“.

— Да, сигурно ще трябва да погледнем на нещата такива, каквито са — и поклати глава със съжаление. — И най-големият ми враг не може да ме нарече нечестен. Но на правата си държа. Не можеш да отминеш факта, че Софи трябва да получи компенсация.

Почувствувах как сърцето ми се разтуптя. Много по-късно, когато по доста любопитен начин разкрих, че дядо само сложил ръка около злополучния кръст на Софи — последният слаб скок на немощния жребец, — аз с цялата си душа се проклинах за гдето станах такава лесна жертва. Но сега гледах Галт с изцъклени очи.

— Радвам се, че не отричаш — одобри той мълчанието ми. — Това показва, че си човек. И да не се церемоним повече. Искам пет лири. Пет лири и разчистваме старите сметки, всичко е простено и забравено. Ето условията ми. По-честно не може да бъде.