Арчибалд Кронин - Зелени години

Стигнах у дома. Баба слизаше по стълбите спокойна и носеше в ръце „Книга за доброто“.

— Пита за теб — и направи движение с глава назад и нагоре. — Тази сутрин е някак странен. Поседях малко при него и му почетох една глава. — Напоследък тя се зае с това достойно дело. Явно дядо беше пред своя залез и вместо старата враждебност, тя показваше много покровителствено отношение към него.

Стоях нерешителен в коридора, после против волята си се качих и завъртях дръжката на вратата. Облечен, той почиваше на леглото си със съвсем покорен и нещастен вид. Трябваше да кажа нещо.

— Какво ти е?

Дядо се усмихна.

— Вероятно от твърде много духовно четиво. Можех да мина с малко от „Хаджи Баба“ — погледна ме неуверено. — На мач ли ще ходиш този следобед?

— Днес няма мач.

Повече нищо не казах. И той нищо не очакваше. Но все пак слязох да обядвам, възмутен от неговото желание да му правя компания. Казах си, че повече няма да имам с него нищо общо. И имах намерение да удържа думата си.

Следобед заваля. Пъхнал ръце в джобовете, крачех из стаята и през прозореца се взирах към улицата. После без настроение се изкачих по стълбите.

Разпалих камината му, тя силно се разгоря. Седнахме и изиграхме три партии дама и няколко хвърляния карти — една игра, в която залагахме кибритени клечки и към която дядо беше много пристрастен. Почти не говорехме. Но след това той се облегна в креслото, почетох му за приключенията на Хаджията в султанския палат, които винаги го караха да се кикоти. В четири часа направих кафе, намазах топли препечени филийки. После старецът запали лулата си и се облегна с притворени очи.

— Също както едно време, Роби.

Искаше ми се да скоча, да го наругая. Когато е така спокоен и отпуснат, прегрешенията, оставили отпечатък върху целия му живот, ти се струват още по-лоши и ненужни. Яд ме беше на него, но през цялото време докато седеше и дремеше, не можех да се освободя от спомените за добрината му към мен през моето детство. Разбира се, това не всякога е било добрина, а отчасти проява на неговия темперамент. Той винаги е бил малко позьор, голям жанров актьор и ролята на благодетел му идваше съвсем по сърце. Но дори да допуснем всичко това, как мога да го изоставя в последните му часове? Няма да понесе Гленууд. Видях това място, когато отидохме да посетим Питър Дики. А за човек като дядо то ще е краят.

Въздъхнах и станах. Страшно се подразних, когато, излизайки от стаята, го видях дълбоко заспал на стола.

Тази нощ взех микроскопа, даден ми някога от Гавин, единствената ми ценна вещ, в същност една наистина свещена вещ, с която се заклех никога, никога да не се разделям, дори ако се разоря и започна да прося по улиците. Заложих го в града. Взех добра цена — пет лири и десет шилинга — малко повече, отколкото очаквах. После тръгнах по Венел, прекосих двора и се отправих към олющената, изподрасканата с тебешир сграда от кафяв камък. Тук живееше Галт. Той стоеше по риза, облегнат на вратата.

— Донесох ти парите — казах.

Пръстите му се затвориха около банкнотите. Вдигна поглед към мен. На лицето му се появи глупава усмивка.

— Значи се оправихме. Влез за минутка — и той посочи към вътрешността на къщата, мръсна, неприбрана, тапетите цели в петна и покрити с бланки от неговото „Братство“, по тях — закачени изрезки на футболисти и боксьори.

Поклатих глава и си тръгнах. Настроението ми изведнъж много бързо се повиши. По средата на общинския парк разбрах, че в нервната си възбуда съм дал на Галт всичките пари от микроскопа — десет шилинга повече отколкото той искаше. Какво от това? Изплатих му се, изплатих се и се освободих от него. Ако не съзнавах толкова остро, че вече съм възрастен, щях да тичам и да скачам. И така, аз влязох в магазина в края на парка и с малкото дребни пари в джоба си купих кръгла ябълкова пита. Ядях я бавно, вървях по Драмбък роуд в тихата ясна вечер, с наслада вкусвах всяка хапка, облизвах трохите от пръстите си. Колко е хубава! Колко приятно е, че вечерите ставаха по-дълги! Светлината беше прозрачна и нежна. В клоните на кестените пееше дрозд. Приближих и изведнъж се обърнах към безобидната птичка.

— Някой ден ще ти дам да разбереш! Ха! Само почакай и ще видиш!

Ливънфорд, както каза някога мама, беше одимен стар град, но горите, езерата и планините наоколо бяха красиви. Имаше всякакви местни туристически и фотографски клубове с номинален членски внос от половин крона, но когато Кейт и Джеми ме уговаряха да се запиша, когато баба с проницателен поглед ми внушаваше, че една активна разходка „няма да ми навреди“, само поклащах глава и лягах да чета. Аз, който известно време практически прекарвах живота си по високите върхове на ветровитите зъбери, цели месеци вече не бях излизал извън града. Но в утрото на пролетния празник на занаятите почувствувах как жаждата ми за пътешествия бързо се съживява.