Арчибалд Кронин - Зелени години

В Луамънд вю, след като влязох в кухнята, веднага почувствувах, че се е случило нещо необикновено. Баба седеше на масата със смирен вид, а татко, сложил ръка на рамото й, правеше всичко възможно да я утеши.

— Вземи си сам вечерята, Робърт — изправи се той и ме погледна многозначително и скръбно. — Софи напусна.

Новината не ме порази особено. Сложих си тенекиената подложка за ядене, измих се в килера и се върнах. Взех от фурната топлата покрита чиния, а баба се обърна към мен и с „ядосан“ глас разшири татковите обяснения.

— След всичко, което направих за нея, да си отиде без нито една дума. Не мога да го разбера.

— Рано или късно ще вземем някоя друга — меко забеляза татко. — В края на краищата, тя беше прахосница… и много ядеше.

— Сама не мога да правя всичко — протестираше баба.

— Ние с Роби ще ти облекчим работата — татко се усмихна някак закачливо и ужасно. — Нямам нищо против да си оправям леглото сам. В същност много обичам домакинската работа.

Разбрах как тайно той много се радва за гдето се е освободил от разходите по прислугата и ще направи всичко възможно да забави наемането на друга.

Щом свърших с яденето, за да услужа на старата жена, на път към стаята си занесох на дядо хляба, сиренето и какаото му. Натиснах дръжката на вратата и внесох подноса. Той седеше до слабия огън с палто на раменете.

— Благодаря ти, Робърт — говореше с мек, спокоен глас. — Къде е Софи?

— Отишла си е — и сложих подноса пред него. — Напуснала без предупреждение.

— Да, да — вдигна очи той с изненадан, малко обиден израз. — Смайваш ме. Никога не знаеш, какво те очаква от хората в наши дни.

— Малко е неудобно.

— Наистина — съгласи се той. — Трябва да ти кажа, че момичето ми харесваше. Много изпълнителна и млада.

За мен беше облекчение да намеря дядо сдържан, в един от онези благословени периоди, които го изпълваха със старата му разсъдливост и спокойствие. Стори ми се, че снощи той имаше хилав, малко болнав вид и аз постоях, докато натопи хляба си в какаото и бавно го изяде.

— Как е кракът? — попитах. Напоследък започна да влачи левия си крак.

— Добре, добре. Само съм го навехнал. Имам здрав организъм, Робърт.

На следващата сутрин в завода почувствувах как Галт, бащата на Софи, ме наблюдава със странен вид. Работехме над един нов генератор и той през цялото време се навърташе край мен и сегиз-тогиз идваше да вземе я гаечен ключ, я пила. Избрал момента, когато Джеми беше на другия край на цеха, той каза:

— Искам да те видя след работа.

С отвращение погледнах безцветното небръснато лице, леко оживено от мътните му очи.

— За какво?

— После ще ти кажа. Ще се видим в бара на техниците.

Преди да успея да му откажа се появи Джеми и Галт си отиде. Почувствувах се объркан и разстроен. Какво по дяволите иска от мен? Казах си, че няма да отида. Но в шест без пет, обхванат от тревожно любопитство, аз влязох в бара точно срещу заводския портал и намерих Галт вече седнал на една малка маса в ъгъла на дългия салон, посипан със стърготини, почти празен и още неосветен за вечерта. Поздрави ме с безжизнена усмивка.

— Какво ще пиеш?

Поклатих глава твърдо.

— Бързам. За какво става дума?

— Първо ще изпия половинка. — Поръча пиенето и когато го донесоха, каза: — За моята Софи.

Изчервих се възмутен.

— Аз нямам нищо общо с това.

— Може би нямаш — той изпи уискито си замислен, погледът му блуждаеше около мен, — но ще стане истински скандал, ако излезе наяве.

Сякаш ми хвърли кофа вода в лицето. Бях смутен и объркан, няма да отричам, че от уплаха хладни тръпки полазиха по гърба ми.

Той кимна към другия стол на масата.

— Седни и не бъди толкова надменен. Ще изтраеш още една половинка. — Помълча и пак ме заразглежда с малките си неприятни очи. — Нали не възразяваш?

— Пий, щом искаш — измърморих аз.

— Наздраве — каза той, когато дойде и втората чашка.

След половин час, пребледнял, настръхнал, изгарящ от ярост и болка вървях по Драмбък роуд. Младите кестени се разлистваха, но аз не ги виждах. Стигнах в къщи, качих се по стълбите до дядовата стая, затворих вратата зад себе си и се обърнах към него. При влизането ми той стана с писмо в ръка.

— Погледни, Роби — гласът му звучеше развълнувано и доволно. — Утешителната награда в последното състезание. Кутия цветни моливи и един том на „Добрите дела“ .

— Ти и добрите ти дела! — в горчивината си аз го блъснах назад, книгите и хартиите се разпръснаха по пода.