Арчибалд Кронин - Зелени години

В събота вечерта в пет часа взех работническия влак за Ардфилън. Два часа бродих по пустия булевард, където сега фучеше декемврийският вятър. С вдигната яка на палтото се прислоних зад естрадата за оркестъра на пустия път край плажа и от заобикалящия ме мрак се надигнаха и ме споходиха спомени за Гавин. Точно тук, на панаира се заклехме никога да не се разделяме. Преди толкова малко време… а ми се струваше цяла вечност. Сега Гавин беше мъртъв, а аз стоях и треперех на същото това място, където, изпълнени с надежда и смелост, ние дадохме обет да покорим света.

Към осем часа се отправих към градската зала. Смесих се с малката тълпа, събрала се да види как местните аристократи пристигат за тайните и зачаках на тротоара отвън. Заваля слаб дъжд. След малко файтоните и автомобилите започнаха да идват.

Скрит сред другите наблюдатели, главно домашни прислужници, аз гледах как гостите влизат — щастливи хора, усмихваха се, разговаряха, жените във вечерни дълги рокли, мъжете с фракове и бели връзки. Видях как се придвижи и Луис, безукорно докаран и намазан. След миг трепнах от изненада, зърнах яката фигура на Рийд забързана нагоре по стълбите. Накрая, след още малко, се появиха Алисън и майка й. Дойдоха в голяма компания с Луиза и мисис Маршъл. Сърцето ми замря при вида на Алисън — облечена в бяла рокля, лицето й — спокойно и оживено, очите й светят докато разговаря с Луиза и върви по постланата с килим пътека. Щом тя изчезна, от залата до мен се прокраднаха първите звуци на оркестъра. Сякаш сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите. Стиснах ръцете си в джобовете и бързо отминах. До четиридесет и пет минути влак нямаше. Влязох в някаква закусвалия за риба и пържени картофи на една бедна улица край гарата. Не бях ял от обяд и си поръчах порция пържени картофи за две пени. Прегърбен на пейката в тъмната малка закусвалня, аз напоих мазните картофи с оцет и започнах да ги ям с пръсти. Искаше ми се да се напия. Щеше ми се да деградирам до самото дъно.

В понеделник сутринта в завода срещнах Луис да влиза в машинния цех. Някакъв странен импулс ме накара да се спра и да му се усмихна — не като извинение, а с любезна непосредственост.

— Виж какво, драги — казах аз. — Съжалявам, че те отрязах така грубо миналата седмица. Хубаво ли прекара в събота?

— Да — отвърна той недоверчиво, — не беше лошо.

— В същност — усмихнах се по-широко, — имах много специална среща с една дама, една млада вдовица, с която се запознах в Уинтън. По-скоро ти се ядосах, че се опитваш да ми попречиш.

Лицето му бавно се проясни.

— Защо не ми каза, магаре такова?

Засмях се и кимнах многозначително.

— Щастлив дявол — и той ме погледна завистливо. — Нищо такова нямаше в Ардфилън. Много прилично и благовъзпитано. Умно направи, че не дойде.

Тази евтина лъжа моментално ме развесели, макар и скоро да ми доведе друга реакция — отвращение. Затворих се в себе си повече от всякога, отбягвах хората, от самотата си правех добродетел. Когато Кейт ме канеше в къщи, обикновено си намирах някакво извинение. Рийд виждах много рядко. Веднъж, когато се срещнахме, той ми се усмихна особено.

— Правя всичко възможно за теб, Шанън.

— По какъв начин? — запитах учуден.

— Оставям те сам.

Отминах. Не намерих какво да му кажа. Бях уморен до смърт, всичко ми бе омръзнало. Странно, но единственият човек, към когото се обръщах, бе баба — може би тя ме привличаше с твърдата си като скала устойчивост. Докато дядо наподобяваше просто сламка на вятъра, без корени, на които да се държи, тя черпеше поддръжка и опора дълбоко, дълбоко от селските си първоизточници, сякаш почти от земята, която я бе създала. До късно седяхме заедно на кухненската маса, тя ми разказваше накратко за ранните си дни във фермата на баща си в Аиршир, където се правело сирене; как е носила прясно опечени погачи на жетварите в полето, как е наблюдавала танците на картофоберачите през нощта в хамбара под звуците на цигулка. Все повече забелязвах в нея дребни „селски“ номера — навика например да изважда граха от супата си, да го нарежда в стегнат кръг по края на чинията си, за да го изяде после със сол и пипер. Беше пълна с народни поговорки от рода на: „Цвеклото ще ти докара лумбаго“ или „Дрехата си не хвърляй, докато не си е отишъл май“. Запази и голямата си страст да запарва билки. Паметта й, особено за семейни дати, беше чудесна. С куката си за плетене тя още можеше да прави изящни дантели със сложни мотиви, носеше ги на шапката и яката си и това й придаваше винаги свеж вид. Неведнъж ми е казвала, че в семейството й са дълголетници, че майка й останала напълно с ума си до деветдесет и шест годишна възраст. Беше съвсем сигурна, че тя ще мине този рекорд и често със сдържана въздишка отбелязваше за дядо и приятелката си мис Минс: „Колко тъжно, вече са изнемощели“.