Арчибалд Кронин - Зелени години

И все пак в сърцето си знаех, че асистентът е прав. Може да е вкиснат и неприятен, но говореше искрено. Колкото повече се замислях, толкова по-ясно разбирах как хубавият ми план да вляза във факултета като техническо лице е неизпълним. Ето един случай, когато желанието е баща на мисълта. Оставаше единственият начин — да стана студент на свои разноски и това, разбира се, беше невъзможно. Но най-много ме заболя от безразличието, с което Смит отмина моите екземпляри. Вярно, похвали ги малко. Но очаквайки в глупостта си толкова много, това леко одобрение послужи само колкото да срине големите ми надежди. Взрив от горчивина раздуха огъня в мен. Странно, не се чувствувах отчаян, а ранен и сразен. И щом стигнах центъра на града, съзнавайки, че в себе си още нося ненужния пакет, завладя ме внезапното решение на фаталист. Пак се провалих. Писано ми било никога да не служа на любимата наука. Веднъж завинаги ще свърша с това.

Вървейки по Баханан стрийт, влязох в Аргайлския безистен — покрит път към Аргайл стрийт с много отделни малки магазинчета по него. До магазинчето за модели на мотори намерих мястото, което търсех. На витрината в зелен стъклен аквариум плуваха златни рибки, наоколо — пакети твърди бисквити за кучета, мравешки яйца, сред тях разхвърляни лежаха миши капани, мрежи за пеперуди, гумени изделия и листове с пощенски марки. Горе имаше табелка! „БАЗАР ЗА ЕСТЕСТВЕНИЦИ И РАЗМЕНЕН ПУНКТ“.

Почаках вътре, дишайки миризмата на мухъл, докато един нисък, небрежно облечен човек с протрит черен костюм се появи иззад завесата.

— Искам да продам колекцията си.

Отново развързах пакета, този път с яростни пръсти.

— Хубаво нещо — казах аз, щом поставих кутиите на тезгяха. — Само погледнете тези водни кончета.

— В същност точно сега не купуваме — говореше той с гърлест шепот, сложи си пенсне и започна внимателно да разглежда всичко, да претегля всяко нещо в белите си влажни пръсти.

— Не, тези неща не се търсят — и в заключение със съжаление каза. — Ще ви дам седемнадесет шилинга и шест пенса за всичко.

Изгледах го с негодувание:

— Как, та само тази жълтата ешна струва една лира. Виждал съм цената в Лондонския каталог.

— Тук не е Лондон, а Аргайлския безистен — сега той само прегракнало мърмореше. Или силно се е простудил, или го измъчваше ларинкса. Държеше се с пълно безразличие. — Повече нищо не мога да направя. Вземате ли парите, или не?

Никога не съм бил толкова сърдит. Никога преди това не ми се е случвало да се натъкна на разликата в цената при купуване и продаване. Седемнадесет шилинга и шест пенса за петгодишен труд, за онези диви, трудни и опасни катерения по дългите зъбери, за онези продължителни часове на бдене до късно през нощта… Страшна обида. Но какво можех да направя?

— Вземам ги.

Когато вече без товар напуснах магазина, ръцете ми сякаш олекнаха, главата ми беше гореща. С монетите, които той ми даде, и моите пет шилинга имах повече от лира в джоба си. Беше шест часът. Градът блестеше в светлини. Неспокоен, тръгнах да се забавлявам.

На ъгъла на Куин стрийт открих малък ресторант. Имаше нещо бохемско във вида му, на витрината бяха изложени съблазнителна бяла риба и червено месо между два гигантски артишока. Пъхнах се през въртящата се врата, пресякох мекия килим и седнах в тапицирано с кадифе сепаре.

Беше уютно местенце, претрупано с килими и завеси в старомодна наредба, дискретно осветено със свещи в розови абажури, подобно на ония от вагон-ресторанта на „Летящия холандец“, на които така често се любувах. Вълнувах се пред сервитьора с къдрави мустаци и стегната бяла престилка, стигаща почти до земята. Но си поръчах богат обяд — супа от бъбреци, телешко печено с гъби в раковина и неаполитански сладолед. После той пъхна в ръцете ми листа с вината. Блед, но решителен, само с леко потреперващ глас си поръчах бутилка чианти.

Ядях бавно. Отдавна не бях хапвал такава богата и вкусна храна. В началото езикът и бузите ми се схванаха от виното, но аз упорствувах, постепенно започнах да харесвам тръпчивия му вкус и топлината, която с всяка глътка се разливаше надолу по цялото ми тяло. Ресторантът не беше много пълен, в сепаретата имаше само по една-две двойки. Срещу мен мъж с хубава външност забавляваше закръглено тъмно момиче с кокетна шапчица. Наблюдавах ги с копнеж как се смеят и говорят тихо, приближили главите си един до друг.

Сметката излезе девет шилинга. Колосална цифра, но сега това просто не ме интересуваше. Допих виното, бутнах един шилинг на сервитьора, с удоволствие приех поклона му и излязох.