Готвеше се да ми откаже, дългото му лице отново стана неприятно. После, поглеждайки часовника, той сякаш промени решението си:
— Е, хайде тогава. Имам още десет минути, преди да измъкна стерилизатора.
Той ме заведе до масата, седна на едно столче, наблюдава ме известно време, а аз с треперещи пръсти разкъсах връвта и амбалажната хартия от колекцията си. Бях възбуден, разбира се, но нетърпение и надежда бушуваха в гърдите ми. Чувствувах как мога да убедя този съмняващ се, навъсен човек в моите оригинални, уникални качества. Донесох всичките си образци, всичките до един. Не си направих труда да му показвам по-обикновените видове. Направо преминах на рядкостите — моята специална хидра, неизвестното още низше животно, несравнимите ми стентори.
Неспокойно му ги описвах, а той ме слушаше внимателно и разглеждаше всичко изпод тежките си клепачи. Един-два пъти кимна и няколко пъти поклати глава. Когато отворих кутията си със секционните разрези, той показа първите признаци на интерес. Наклони се напред, взе кутията от мен, извади ги и един след друг започна да ги държи срещу светлината. После, придърпвайки микроскоп към себе си, както виртуоз може да мушне цигулката под брадата си, той започна да ги изучава през увеличителното стъкло, а аз притаих дъх. Ръцете му бяха мръсни, целите на петна, под евтините, оръфани маншети на ризата виждах китите му — кокалести и изпъкнали. Но дългите му пръсти бяха невероятно точни и с небрежна внушителна акуратност манипулираха със смаимерсионния обектив.
Ужасяващо малко време му трябваше да прегледа скъпоценния ми труд. Три разреза удостои с повторно разглеждане. После, като се изправи, ме погледна, подръпвайки непокорния си мустак:
— Това ли е всичко?
— Да — отвърнах силно развълнуван.
Той изтърси малко тютюн, сви си цигара и я запали с една бензинова горелка от масата.
— На вашата възраст и аз имах такава колекция.
Погледнах го съвсем изумен — най-малко това очаквах да каже.
— Може би не толкова добра в секционните разрези. Но, мисля, че беше по-добра при спирогирите. Посещавах вечерните лекции на Пакстон в Лондонския политехнически институт, работех като вол всяка събота и неделя на Сарийските езера. Мислех си, че от мен ще излезе един нов Кювие. Беше преди повече от трийсет години. Погледнете ме сега. Наситих се на тази работа. Получавам по петдесет шилинга седмично, а трябва и болна жена да издържам — той шумно вдиша. — Опитах се да вляза през задната врата, разбира се, единствената отворена за мен. Никаква полза, момчето ми. Ако искаш да си полковник в полка, не се записвай редник. Ето, аз цял живот стоя асистент в лабораторията.
Почувствувах как сърцето ми се сви.
— Не мислите ли, че работата ми дава обещания? Казахте, че секционните ми разрези са добри.
Той сви рамене.
— Добри са, като се има предвид как ги режете със старо, наточено на вдлъбнатата повърхност стъкло — той бързо ме погледна. — Виждате ли, че знам. Сам съм правил така. Но сега имаме електрически микротоми. Ръчните умения не се ценят.
— Но поне ще мога да получа работа в лабораторията — треперех от вълнение. — Въпреки всичко, което казахте, аз го желая. Бих постъпил дори като лаборант.
Той се изсмя.
— Можете ли да правите разтвор на Ру? Можете ли за половин час да откриете сто и петдесет тъпанчеви ципи? Можете ли да отделите властомери в четвъртия стадий на деление? Нужни са пет години да се научи тая работа както трябва. Знаете ли, че моят лаборант е шестдесетгодишен. Днес го пуснах, защото ревматизмът му го мори. — Устните му се усмихваха, но в очите му имаше горчивина и тъга. — Ако искате моя съвет, младежо, изхвърлете тая идея от главата си. Не отричам, вие имате наклонности за това. Но без пари и университетска диплома вратата пред вас е затворена. И така, върнете се при машината си и забравете това. Животът на корабния механик не е лош. Какво не бих дал да видя света на някое старо океанско корито.
Настъпи тишина. Механично започнах да поставям експонатите в кутиите им и пак да ги увивам с канап и хартия.
— Не го вземайте толкова навътре — каза ми той, когато свърших. — За добро е — и ми подаде ръка. — Довиждане и успех.
Излязох от лабораторията и се спуснах по безлюдния хълм. Кръглото слънце вече залязваше, очертавайки розова ивица върху гълъбовосивото небе. Не взех трамвая, а продължих да вървя през парка. Хладен вятър гонеше падналите листа по пътеките като деца, избягали от училище. Не чувствувах, нито пък виждах чудесния полумрак. Заедно с разочарованието ми в мен гореше странна ярост. Отказвах да повярвам това, което ми каза Смит. Всичко е лъжа. Ще дойда да видя самия професор следващата седмица. Нищо няма да ме спре да постигна амбициите си.
Читать дальше