Арчибалд Кронин - Зелени години

Каква славна нощ! Светлините блестяха, по улиците — движение и възбуда, прекрасни интересни хора изпълваха тротоарите. Най-после аз живеех, погребах своята фиксидея и бях свободен. Купих си от едно вестникарче „Ивнинг таймс“ и под електрическия фенер заразглеждах колоната със съобщения за развлечения. В града имаше две вариетета, даваха една музикална комедия на Едуърд, предстоеше последното излизане на Мартин Харви на сцената в „Единствения начин“. Нито едно от тия неща не ме привличаше. Тогава на края на страницата с удоволствие забелязах, че в стария кралски театър дават представление на „Втората мисис Танкърей“. Отправих се към кралския театър, взех си билет на партера и влязох.

Макар много да четях и смътно си спомнях, че в Дъблин мама ме е водила на „Пепеляшка“, никога в живота си не съм бил на истинска пиеса. Завесата се вдигна и усетих трепетно вълнение. Скоро съвсем се увлякох. Този свят аз толкова често съм виждал в мечтите си, свят, където хората говорят само остроумни неща, където смели души изгарят живи в чисти бели пламъци. Със своите впечатлителни, жадуващи сетива поглъщах всяка дума.

Напуснах театъра силно опиянен. Аз също исках да сграбча живота с двете си ръце, да изпитам онези радости, които досега са ми се изплъзвали. Пламтящи и похотливи образи сладострастно се изправяха пред мен.

Театърът се изпразни рано, беше едва десет и половина. Сега по улиците имаше по-малко хора, някои дори бяха съвсем безлюдни. Тръгнах към Джеймс скуеър, едно малко открито пространство в центъра на града, заградено между централната поща и голям универсален магазин, чиито стъклени витрини оставаха осветени цялата нощ. Луис с усмивка на знаещ човек ми е подхвърлял разни намеци за Джеймс скуеър.

Започнах да вървя нервно напред-назад по широкия тротоар на площада. Няколко представителки на противния пол правеха същото, от време на време се спираха с разсеян вид, сякаш чакаха автобуса. Едната беше изключително едра, като че ли ще се пръсне във всички посоки. Носеше голяма шапка с пера, а на краката си, приличащи на краката на пиано, стегнати с връзки обуща.

— Здравей, миличък — майчински ми измърмори тя, когато мина покрай мен.

Другата беше висока, слаба, тайнствено покрита с воал, цяла в черно. Вървеше съвсем бавно, леко приведена. От време на време кашляше, но много внимателно, в носната си кърпичка. Усмихна ми се уморено и това смрази кръвта ми. Спрях се смутен и уплашен. Не виждах нито една, която да има макар и далечна прилика с чудесните видения на възбудената ми фантазия. Може би в центъра на площада ще ми провърви повече.

Пресякох улицата и стигнах до малка градина с орнаменти, украсена със статуи и пресечена от пътеки. Тук беше по-тъмно, по-романтично. Имаше и повече разхождащи се. Добил смелост от многообещаващите сенки, аз закрачих по централната пътека. Приближи ме едно момиче с тяло младо и съблазнително в тъмнината. Когато отмина, аз застанах мирно и се обърнах. Тя спря и ме погледна заднишком. Щом разбра, че се интересувам от нея, обърна се и бавно, с подканящо движение на главата продължи напред.

Кръвта ми шеметно пулсираше във вените.

Постоях така за миг. Да я последвам ли, или да почакам пак да обиколи малката градинка? Затворен кръг е, трябва да се върне от тук. Седнах треперещ на пейката в края на пътеката. И едва когато един мъжки глас се обърна към мен, разбрах, че на нея седи още някой.

— Имате ли цигарка, приятелю? — Бръкнах в джоба си и извадих пакет цигари.

Смътно виждах, че той е застаряващ мъж, нещастник, в същност истински скитник.

— Благодаря, друже. А огън нямате ли?

Под голите дървета в тъмната градина аз бързо драснах клечка кибрит и я поднесох към цигарата му. Пламъкът в шепите ми за миг освети останките от човешко лице. После угасна.

Дълго седях на пейката неподвижен, дадох му и другите си цигари. Тръгнах тежко към гарата. Краката ми бяха толкова слаби, че едва се държах прав. Хванах последния влак.

В купето бях сам. Седях, загледан в дървената преграда пред мен. В последна сметка няма нищо, нищо в живота, което да не се разби до край. Продадох колекцията си, законното си притежание… и за какво?

Изведнъж забелязах малка дупка, която някой злонамерен пътник беше пробил в дървото на отделящата купетата преграда. Смазан, съкрушен от безнадеждност и ужас, аз все пак станах, тласкан от неизразимо любопитство и прилепих око към малката дупка.

Но другото купе беше празно, съвсем празно.