Арчибалд Кронин - Зелени години

Коледа почти дойде. Магазините в града блестяха от бодлива зеленика и хартиени ленти. Но празничните дни малко променяха Луамънд вю: баба ще отиде на нощната литургия, Кейт може да ни изпрати сливов сладкиш, дядо, ако не го обуздаят, ще се напие. Въпреки това с приближаването на Бъдни вечер се чувствувах все по-неспокоен и притеснен. За да се преборя с това, потапях се още по-дълбоко в книгите, взети от обществената библиотека. Често вечер бях толкова уморен, че щом се нагласях да чета, веднага задрямвах и изведнъж се събуждах сепнат, когато ноздрите ми се напълваха с дима на загасващата свещ. Повечето пъти в неделя през тази мрачна зима лежах по половин ден в леглото и размишлявах над Чехов, Достоевски, Горки и другите руски писатели. По-рано харесвах романтичната проза, но тя отстъпи пред един по-трезв и реалистичен вкус. Започнах да си блъскам главата с философията, бъхтех се над Декарт, Юм, Шопенхауер и Бергсон, далеч не по силите ми, но от време на време бях възнаграждаван с някой слаб като през зимата лъч и той увеличаваше чувството ми за изключителните ми способности и надменността ми към теологията. Язвителната ми усмивка разби цялата структура на божественото откритие. Не може един учен, един изследовател да вярва, че светът е сътворен за една нощ, че мъжът е създаден от глина, а жената от преобразуването на едно ребро. Райската градина с Ева, ядяща ябълката до озъбената змия, беше очарователна приказка. Всички факти говорят за един по-различен произход на живота — развитие в продължение на милиони години от праисторическата пяна на целулоидните съединения в големите морета и блата на застиващата земя чрез безкрайно дълга еволюция на тези форми на протоплазмата, през амфибиите и влечугите, до птиците и млекопитаещите, един наистина забележителен цикъл, и той, колкото и да е неприятно, практически с разлика в кожата, ни е направил братя с Николо.

Лишен от илюзиите си, аз търсех сантиментална утеха в красотата. От библиотеката избирах книги за велики художници, изучавах цветните репродукции на техните шедьоври. Тогава попаднах на импресионистите. Новите им идеи за цвят и форма ме очароваха. Връщайки се от работа, аз се спирах и дълго гледах пурпурните сенки, хвърлени от сините кестени, или светлолимоновите ивици, проточили се по вечерното небе зад Бен. Глупав и болезнено впечатлителен страдащ страшно от „зелената“ си младост, аз придадох на тази планина невъобразим символизъм, за мен тя представляваше недостижимото в живота. Ако не можех да стигна върха, поне стоях в поза на презрително предизвикателство в подножието й.

Въпреки че не зачитах мълниите, а и каквото и да е друго на света, с идването на Коледа се почувствувах нещастен. Предната нощ бях ходил в Барлоун с подарък за момченцето на Кейт. Исках и аз да помогна да се напълни чорапът му с подаръци и дълбоко в душата си се надявах да ме поканят за коледния обяд. Но когато минах, там нямаше никого. Завързах пакета на дръжката на вратата и си отидох. Сред малкото получени картички имаше една от манастирските сестри. Усмихнах се — просто благовъзпитано, но чувството ми за превъзходство не ме направи по-щастлив. Наближи един часът, не можех да се изправя пред тъжния обед долу. Взех си шапката и излязох.

Бродех из града по сивите безлюдни улици. В Ливънфорд нямаше ресторант, където човек можеше истински да се наяде. Накрая отчаян влязох в бара на техниците. Тук изпих чаша бира, хапнах хляб и сирене. Това студено меню не направи перспективата да се върна в безрадостния дом по-приветлива. В стаята ми нямаше дори камина.

Обществената библиотека се отваряше между два и три часа — отстъпка пред факта, че денят не е всеобщ празник. В библиотеката беше топло. Там прекарах почти час и си взех друга книга. После се отправих към къщи.

Над града се беше спуснала студена мъгла и мракът приближаваше. Вървях по църковната улица и не видях високата фигура, задала се насреща ми, но още щом чух почукването на чадър по тротоара до мен, се сетих кой е и се сепнах, без да мога да прикрия това.

— А, ти ли си, Шанън? — тонът на каноника Рош беше дружелюбен. — Чудех се дали не си заспал зимен сън.

Мълчах и си казвах, че не трябва да се страхувам от този мъж, който в последна сметка е само едно човешко същество и в него ни най-малко не са заложени някакви тайнствени сили.

— Викат ме при болен в Драмбък Тол. В същата посока ли си?

— Да, отивам си у дома.

Замълчахме.

— Картичката ми до теб миналата седмица сигурно се е загубила. Пощата не се отнася с уважение към картичките. Имах един колега на гости, южноамерикански отец от Бразилия. Знаейки за интереса ти към естествената история, си помислих, че може би ще поискаш да се запознаеш с него.