Арчибалд Кронин - Зелени години

— Загубих интереса си към естествената история.

— Я! — почти почувствувах как повдига вежди. — Значи и това е загинало? Кажи ми, драги мой приятелю, оцеляло ли е нещо от гибел?

Продължих да вървя с наведена глава.

— Какво носиш там? — и той измъкна книгата изпод мишницата ми. — Братя Карамазови. Не е лоша. Препоръчвам на вниманието ти Альоша. Млад човек, който не отстъпва от бога.

Върна ми книгата. Няколко минути продължихме да вървим мълчаливо.

— Мило момче, какво става с теб?

Промяната в тона му ме изненада. Очаквах сурово да ме смъмри, че съм „отстъпил от бога“, „пропуснал да почета Великдена“ и т.н.; мекият му глас ме накара да се просълзя. Слава богу, беше тъмно, нямаше да ме хване по тоя начин.

— Няма нищо.

— Тогава защо не идваш при нас както по-рано? Липсваш ни, на сестрите и особено на мен.

Събрах цялата си сила, решен да не се плаша и да не мълча. Искаше ми се той да научи какво става в съзнанието ми.

— Не вярвам вече в бога. Отказах се от цялата тая работа.

Той прие това мълчаливо. В същност продължи да върви толкова дълго, без да отговори, че аз крадешком го погледнах в лицето — слабо, уморено, обезкуражено лице. Потресен, разбрах това, което никога преди не ми бе минавало през ума — той също е обременен със свои огорчения и мисълта, че аз вероятно ги увеличавам, засили съжалението ми. Изведнъж той заговори, загледан право напред, сякаш говореше на себе си:

— Не вярваш в бога, достигнал си победа на разума… Е, да, нищо чудно, че се гордееш с това. — Помълча. — Но какво знаеш за господа? В същност какво знам и аз за него?… Страхувам се, отговорът е — нищо. Той е напълно непознаваем… неразгадаем… безкрайно недосегаем за въображението, за всички сетива. Не можем да го изобразим или да обясним въздействието му над нас с човешки средства. Повярвай ми, Шанън, лудост е да достигнеш бога с ума си. Не можеш да проумееш неразбираемото. Най-голямата грешка, която можем да извършим към бога, е винаги да спорим, докато трябва просто сляпо да му вярваме.

Помълча малко и продължи:

— Помниш ли как веднъж говорихме за онези същества, които живеят на пет мили дълбоко в океана и без очи опипват пътя си в мрака… един вид вечна нощ… само от време на време слаб фосфоресциращ отблясък? И ако ги доведат по-близо до дневната светлина, те просто избухват. Така става и с нас, приближим ли се до бога. — Пак пауза. — Най-големият ни грях е гордостта от интелекта. Много добре знам какво става в ума ти. Всичко си свел до понятието за отделната клетка. Можеш да ми кажеш точно химическата структура на протоплазмата… о, много прости вещества. Но можеш ли да синтезираш тези вещества в живот? Докато това не стане, Шанън, остава ни само едно — да продължаваме в смирение и вяра.

Пак настъпи мълчание. Почти стигнахме ъгъла на Драмбък роуд. Свивайки към Тол, преди да ме остави да продължа сам и да изчезне в мъглата, за последен път ме погледна:

— Ти може да не търсиш бога, Робърт, но той те търси. И ще те намери, милото ми момче, накрая ще те намери.

Бавно, с объркани чувства, тръгнах към Луамънд вю. Трябваше да изпитвам гордост, че отстоях възгледите си; да действуваш според идеите си, вече е нещо. А вместо това се чувствувах потресен, уплашен и в дъното на душата си ужасно засрамен.

Ако каноник Рош беше използувал триковете на занаята си, обикновените си изтъркани фрази за хитрините на дявола и тъй нататък, щях да се чувствувам прав. Една лошо избрана от негова страна дума, би го провалила. Ако беше измъчвал сърцето ми със сантиментални намеци за младенеца, лежащ сега в яслата, можеше да заплача, но никога нямаше да му простя.

Вместо това той ми оспорваше на моя територия и спокойно показа нищожеството ми. Да допуснем в последна сметка, че всевишният съществува. Колко нелепо щях да се чувствувам тогава, дребна диатомея, една движеща се ротатория, осмелила се да го отрича. И какви ужаси, какви мъки щяха да бъдат наказанията ми и най-лошото — тормозът от съзнанието, че съм го отричал. В този миг изпитах непреодолимото желание да падна на колене и в сляпа смиреност да се отдам на утехата от молитвата. Но, треперещ и упорит, се възпротивих и несъзнателно ускорих ход. Когато очертанията на Луамънд вю се появиха пред мен, аз се предадох само на една непобедима тъга. Простенах тихо:

— О, господи, ако има господ, каква Коледа си ми дал!

През май настъпи късен мраз. След това времето се отпусна и обърна всичко в киша. И все пак една вечер, две седмици преди празника на занаятите, шляпайки от завода към къщи през калта и топящия се сняг, видях, че по живия плет се показваха пъпки и почувствувах как идващата пролет раздвижва и моите крайници. Алисън си беше у дома; за празника на занаятите, а той не беше толкова далеч, се уговорихме да заминем в Ардънкейпъл. Очаквах с нетърпение, с цялата си душа тази наша екскурзия.