Арчибалд Кронин - Зелени години

Последната събота на юли… Обхванат от собствените си горести, бях забравил, че на този ден ставаше изложбата на цветя и едва по обяд, след работа на път за в къщи си спомних за нея. Когато стигнах Луамънд вю, нямах никакво настроение за следобедните събития. Но обещах на Мърдок да отида и в два часа влязох в стаята си да се приготвя. Шумът от тежки, макар и несигурни стъпки над мен един-два пъти ме накара да се спра и накрая се принудих да се кача горе.

Старецът, измит и спретнато облечен, се гласеше пред огледалото, с треперещи пръсти и зачервено лице се опитваше да завърже вратовръзката си. Дрехите му бяха изчеткани, обувките — хубаво лъснати, като в онези честити дни. Сложил си бе колосана бяла риза, стегната около врата.

— Ти ли си, Робърт? — въпреки че пръстите му трепереха, гласът му звучеше равно и той не премести очи от огледалото.

За миг останах безмълвен, изстинах, независимо от жегата, когато го видях какво прави.

— Къде отиваш?

— Къде отивам ли? — най-после успя да направи възела и протегна врат. — Какъв въпрос! Отивам на изложбата на цветя, разбира се.

— Не… не… Не се чувствуваш толкова добре, за да ходиш.

— Никога в живота си не съм се чувствувал по-добре.

— Страшно е горещо. Сигурно ще ти стане зле. Трябва да почиваш.

— Цяла седмица почивам. Нямаш представа колко уморително е да се почива.

— А кракът… — опитах и последният аргумент. — Много куцаш, как ще вървиш?

Той се извърна от огледалото и макар главата му леко да се поклащаше, спокойно ми се усмихна.

— Скъпо мое момче, разликата между двама ни е, че ти много лесно се предаваш. Колко пъти съм ти казвал да не се даваш така лесно. Нима очакваш аз, главата на семейството, да стоя настрана през този най-голям за Мърдок ден? Освен това винаги съм обичал цветята. Цветята и хубавите жени.

Изчервих се при неговия анализ на характера ми — просто усетих колко е точен и сега ужасен го гледах как облича сакото си и важно измъква твърдите си маншети. През последните седмици се чувствуваше зле, а сега с огромно безразличие се готвеше да се забавлява. Само това беше достатъчно да парализира всичките ми дипломатически способности. Оказа се невъзможно да го откажа от целта му…

— Е, добре — каза той, най-после доволен от външния си вид и взе бастуна си, — ще имам ли удоволствието да се радвам на твоята компания? Или би желал да отида сам?

Трябва да отида с него, разбира се. Как мога да го пусна да се загуби сред толкова хора и в такъв ден като днешния? Последвах го, а той, държейки се здраво за перилата и не съвсем сигурен в краката си, слезе по стълбите.

Навън множество граждани, мъже със сламени шапки, жени с леки рокли, се движеха по пътя към градината на Овъртън хауз, където се провеждаше изложбата. Смесихме се с безгрижния поток от хора и аз си помислих, че поне в тая тълпа няма да срещнем някой от дядовите приятели с лоша репутация. Облекчен малко от тая мисъл, но опасявайки се от малко неуверения му вървеж, аз предложих ръката си.

Ужасна нетактичност. Раздразнен, дядо отказа помощта ми.

— За какво ме мислиш? Изкопаемо… мумия? — правейки всичко възможно да прикрие влачещия се крак, той изопна тяло и се опита да издуе гърди както по-рано. — След пет години вероятно ще те помоля да ми поръчаш стол на колела. Но сега — такова нещо с мен — по никакъв начин!

Даже и най-лекият намек, че силите му чезнат, беше страшна грешка. Мразеше дори да помисли как отслабва и твърдо затваряше очите си пред факта, че не може да живее вечно. В същност той успяваше да се носи изправен — въпреки тревогите си, принуден съм да призная това. Облечен по-добре от обикновено, дори и да допуснем, че влачи крака си и поклаща слабо главата си, той представляваше внушителна фигура. Наистина, бялата му коса, която се подаваше изпод шапката, го правеше удивителен — към него се обръщаха погледи, дядо се чувствуваше център на внимание, перчеше се и вървеше редом с мен.

— Забележи, Робърт — прошепна ми той с възвърнато самодоволство, — онези двете дами в ляво. Много са елегантни. А и какво красиво слънце. За нищо на света не бих пропуснал това.

Щом приближихме входа, където временно бяха монтирани дървени турникети, дядо показа със замах два безплатни пропуска, предварително получени от Мърдок. Той е непоправим.

Приятно беше в това оградено място, една от най-хубавите и най-големите градини в графството, придобило сега празничен вид от половин дузината големи палатки на червени ивици за експонатите, от няколкото малки, поставени за изложба на семена и градински инструменти и от площадката за кафе на открито, където, разположен край фонтана, градският оркестър свиреше нежен валс. Подрязаните тревни площи и сенчести дървета, движението на ярките дамски рокли, аленото и златистото в униформите на оркестрантите, звуците на музиката и фонтана, шумът от благовъзпитаните разговори — всичко това накара дядо да разцъфне още повече. Краката му потъваха в меката трева. Ноздрите му се разшириха.