Арчибалд Кронин - Зелени години

— Трагично ли гледам? — сепнах се аз и заекнах. — Мърдок не спечели златния медал.

— А нима можеше — каза Джейсън, — след като аз месеци наред тайно отглеждах тиквички в едно сандъче на прозореца?

— Мило мое момче — тъмните очи на мисис Кийт гледаха весело. — Напълно си прав. И все пак, хубаво ще е, ако се поразвеселиш поне малко.

Шепнешком направих твърд опит да се защитя.

— Естествено, човек не може да очаква да му се хиля в лицето, когато някои хора, които обичам, заминават.

Рийд поклати глава.

— Животът е ужасно нещо, Роби. Не би ли дошъл с нас да хапнем ягоди и крем. След половин час имаме среща с Алисън в градината за чай.

— Да, ела… — каза мисис Кийт. — Ще бъдем там в четири часа.

— Добре.

Когато отминаха, аз се обърнах, влязох в друга палатка и там дълго се взирах в китка пащърнак. Мразех пащърнака и в същност не мислех за него. Леката ирония, която проникваше в искрено приятелския тон на Джейсън, изведнъж ме накара да се видя такъв, какъвто трябва да съм в очите на другите. О, господи! Какъв глупак съм! Не знаех нищо за живота, не разбирах най-главното в него. Съществувах в света на мечтите, малка жертва на собствената си фантазия. Благодаря на бога само, че не се разревах и не се показах идиот пред тях.

В четири без пет се отправих към градината за чай.

И тогава, провирайки се пред тълпата, забелязах как Кейт ми маха от мястото, където седеше дядо. Нещо повелително в знаците й ме накара да забравя безкрайното си нещастие и аз бързо се втурнах напред.

— Дядо не е добре — задъхано говореше тя. — Изпратих Джеми за лекар, но сега е още по-зле. Изтичай до входа и телефонирай за файтон.

Заобиколен от няколко добри самаряни, старецът лежеше на тревата, която преди час газеше. Беше се превил настрани, ръката му лежеше извита, сякаш изкълчена. Очите му, загледани в една посока, бяха отворени, едната половина на устата му дишаше шумно, другата беше неподвижна. Бялата му коса бе разрошена. Имаше дивия тъжен вид на останалия без трон Лир след нощната буря. Макар и да не знаех много за тия неща, разбрах, че е получил удар. Когато се затичах към входа, вече се готвеха да обявят наградите. Оркестърът, завършил програмата си, изсвири за финал „Боже, краля пази!“ и той прозвуча ужасно в ушите ми.

Неделя е, наближава полунощ. Този път грешка няма — старецът умира. Това усещане владее стаята му, където седя и го наблюдавам, владее заспалата къща, владее дори нощта отвъд дома. Цял ден цари атмосфера на очакване, на благовъзпитано държание — Мърдок и Джеми разговарят долу тихо с татко, Кейт шътка на малкото си момче, щом то енергично викне, докато играе на топка в задната градина, баба на пръсти пече цяла камара кифли. Това се нарича „в очакване на края“ и семейството се прибира с чувството на почтително разочарование, че старецът „се бави“, въпреки трите поразяващи, последвали един след друг удара и предричането на доктор Галбрайт, че няма да го бъде дълго. Никой не протестира срещу привилегията ми да седя при него, всички признават това мое право, резултат от привързаността ми, пък и е удобно, когато някой има желание да се лиши една нощ от хубав сън.

Тишината плаши, макар да дръпвам щорите и да отварям прозореца; нахлуването на топлия въздух отвън и беззвездната нощ не ми донасят облекчение. Дядо лежи по гръб, вече не хърка, а едва диша през отворената си уста, цялата му физиономия се е опънала. Преди да се прибере, баба избърсва изостреното, почти безчувствено лице, причесва белите коси и съживява у мен едно неясно впечатление от онази негова великолепна поява на изложбата за цветя. Възрастта беше превърнала тялото му в развалина, без обаче да успее да го смали.

Гледам го тъжно, но с облекчение, защото той решава един лош проблем по най-лекия начин и неволно изпадам в размисъл: сигурно този е мигът, когато човек преценява стойността на живота си, ужасния момент на раздяла, през който всички ние трябва да минем. Какви безумства, какви грехове беше извършвал! Никой по-добре от мен не познава слабостите и твърдоглавието на стареца, защото вече с примесено с ужас чувство започвам да различавам в това тъжно и глупаво момче, в мен самия, същите черти, наследени от него. Но аз ги отстоявам, тези неспокойни дълбини на индивидуалността, защото като дядо вече и аз се съмнявам в общоприетите норми. Плахите, облагородяващи добродетели никога да не постъпваш подло, да си добър, да вдъхваш обич, навярно тежат повече от сто основни недостатъка.