Арчибалд Кронин - Зелени години

— Опитайте кифличките ми, мистър Маккелър — каза баба.

— Да, наистина ще ги опитам.

Адвокатът си похапваше добре и макар пред татко и Адъм да мълчеше, с Кейт и старата дама разговаряше оживено на тежкия си стил. Той беше пламенен защитник на шотландското самоопределение и тук с баба намериха общ език. Изглеждаше приведен ниско над чинията си, а очите му шареха по масата и объркваха всички.

Трябва да призная, че отбягвах стоманения му поглед. При гроба, една плитка дупка на моравата, бях удостоен с почетната длъжност „да държа връвта“ и аз, с моята слаба воля и нелепо държание, се показах ужасен глупак. Щом спуснахме ковчега, тялото ми започна да се тресе, избухнах в силен рев… и това на моята възраст! Този спомен ме караше да провеся засрамен глава.

— Имате ли точната сума на полицата? — попита Адъм небрежно.

— Да, имам я — Маккелър говореше официално. Тези двамата — представителят на застрахователната компания в големия град, любителят на чудатите дела, и адвокатът — статистик в малкото градче — не се обичаха. Интересен тип е този Маккелър: от няколко години вече винаги, щом ме видеше на улицата, ми кимваше с глава. Бавен, солиден, твърд като скала, той по-скоро би умрял, отколкото да промени и половин пени в баланса на сметките си. Да се каже, че е честен, ще е абсурдно недооценяване. Той беше верен страж на честността; винаги, когато му се предлагаха повече от полагаемите три процента, той клатеше глава и за това имаше една особена фраза: „Лоша работа. Да, да, лоша работа“. Явно не се доверяваше на Адъм като на опортюнист, младеж, който напусна кантората му почти без предупреждение, и винаги се е изтласквал нагоре за сметка на другите.

— Каква ли сума може да се е натрупала? — продължаваше да настъпва Адъм.

— Седемстотин осемдесет и девет лири, седем шилинга и три пенса… точно.

Адъм наклони глава, а татко пребледня при размера, огромния размер на сумата. Не можех да не си помисля за дядо, който толкова мразеше тази полица, че ми беше забранил изобщо да я споменавам в негово присъствие. Слава богу, че не може да чуе радостния шепот на татко.

— Кога можете да я изплатите?

— Веднага — Маккелър остави бавно вилицата и ножа и бутна чинията си настрани.

— Още чай, мистър Маккелър?

— Не, благодаря. Добре си похапнах.

— Тогава глътка уиски — предлагаше гостоприемно татко — педантичният трезвеник.

— Е, добре, щом настоявате.

Когато сложиха първата чашка пред Маккелър, аз тихо се надигнах от стола си с намерението незабелязано да се измъкна. Но този упорит и проницателен поглед падна на мен като прожектор.

— Къде отиваш?

На помощ ми дойде татко:

— Още е малко разстроен… може би забелязахте на погребението. Добре, ще те извиним, Робърт.

— Седни, момче! — Маккелър решително глътна уискито. — Не е голямо уважение към паметта на стария човек да се измъкнеш по средата на церемонията. Ако изобщо го зачиташ, а ти си единственият тук с тези претенции, би могъл от приличие да изчакаш, докато свърша.

Смутен, потънах в стола си. Никога преди това Маккелър не е разговарял с мен с такъв тон. Той ме оскърби и унижи.

— Тогава да продължим — каза рязко Адъм.

— Както искате — Маккелър извади от вътрешния си джоб някакви документи. — Ето я полицата, номер 57 430, дарение от Александър Гау. А ето и завещанието. Ще ви го прочета.

— А това за какво е? — Адъм се ядосваше на педантичното бавене на юриста. — Защо е целият този брътвеж? Бях във вашата кантора, когато го съставихте, аз съм му свидетел и го знам наизуст.

Маккелър даде вид на изненадан.

— По-правилно ще е, ако го прочета. Няма да отнеме и минута.

— Разбира се — позамаза нещата татко.

Маккелър сложи очилата си и с бавен, отчетлив глас прочете завещанието. То беше кратък обикновен документ. Дядо оставяше всичко на мама, а в случай на смърт, на нейния наследник — на татко.

— Добре — изпусна доволна въздишка татко. — Точно както трябва. Сега вече няма какво да ни пречи.

— Почакайте! — Маккелър почти изкрещя тая дума и в същото време удари с големия си юмрук по масата. Последва тишина. Той се огледа, наведе се над документите с онази бавна, ехидна усмивка, внимателно скривана досега, сбърчи гъстите си вежди, опъна строгите си устни. Приличаше на човек, комуто най-после са разрешили да разкрие и да се наслади на някаква чудна тайна.

Погледът му отново ме намери и с нескривана доброта се задържа върху мен. После той каза: