Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Тръгвайте, преди приятелите му да пристигнат! — каза Ломан.

— Твърде късно, вече са тук — обади се Ангелика.

Варщайн погледна уплашено назад. Там вече се виждаха фаровете на автомобил, който бързо се приближаваше. Не можеха да различат самия автомобил, но яростните жестове, които шофьорът правеше в тяхна посока, бяха достатъчно красноречиви. Варщайн изпсува и натисна газта.

Двигателят изрева, но колата потегляше много бавно. Колелата сякаш бяха залепнали за земята, а заслепяващите фарове вече връхлитаха върху тях. Само след секунди колата бе до тях и Варщайн вече я позна. Бе синият фиат.

— Дръжте се! — изкрещя той.

В същия момент извъртя и волана. Проехтя стържещ, тъп звук от пукане на метал. Разхвърчаха се счупени стъкла. Ломан бе отхвърлен към арматурното табло, а Ангелика отново падна на пода. Колата изхвърча надясно и за малко да се преобърне, фиатът бе отхвърлен, обърна се няколко пъти около оста си и с втори, още по-силен трясък се блъсна в някаква преграда, скрита в тъмното.

Варщайн въртеше лудо волана, опитвайки се да овладее отново автомобила. Голямото му тегло сега се оказа предимство и той сякаш сам намери пътя. Когато излязоха от паркинга, колата вече послушно изпълняваше заповедите му.

Ломан се изправи със стон и вдигна ръце към лицето си. От носа му течеше кръв, но за изненада на Варщайн от устата му не излязоха никакви обвинения.

— Откъснахме ли се?

— Май успяхме — Варщайн погледна в огледалото за обратно виждане. Паркингът вече не се виждаше и фиатът не ги преследваше. Спомни си ужасния трясък и си помисли, че няма и да може.

— Дано само да не сме ги убили — промърмори той.

— Да ви имам тревогите — обади се Ломан, бършейки носа си от кръвта. — Я ми кажете, къде се учихте да шофирате, Варщайн? Може би докато гонехте призраците, а?

Варщайн си спести отговора и натисна педала на газта, за да може по-бързо да се включи в магистралата.

— Всичко наред ли е, Ангелика?

— Вече разбирам защо човек трябва да си слага колана. Случайно да имаш още едно от тези постижения на техническата мисъл? Не за друго, искам малко да полежа.

За разлика от шегите на Ломан, нейната не го подразни, дори напротив. Той се засмя и продължи да гледа напред за пролука в непрекъснатия поток от автомобили. Съзря една, която му се стори достатъчно голяма, за да се вмъкне с големия ван. Шумът на двигателя не му харесваше. Нещо дереше и единият фар бе счупен. Нямаше да могат да стигнат много далеч. Ломан явно забеляза същото, защото каза:

— При следващата отбивка излезте. Искам да погледна двигателя.

— Разбирате ли нещо от автомобили?

— Малко.

После се засмя:

— Дали пък да не се обадим още веднъж на вашия приятел Франке, а?

— Защо?

— Ами да му благодарим — вече имаме автомобил.

— Докъде мислите, че можем да стигнем с тази кола? — попита Ангелика. — Сигурно всеки полицай вече е получил номера ни. Малко беше попресилено, но по принцип Варщайн беше съгласен с нея.

Кратката еуфория след успешното им бягство бе преминала и той бе почти убеден, че щеше да се превърне в пирова победа — бяха предоставили на Франке поводите за обвинения, които му бяха нужни, за да насъска кучетата след тях. През последните пет минути бяха извършили телесна повреда, кражба на автомобил и бягство от местопроизшествието, а може би и още цял куп други прегрешения, за които в момента не се сещаше. Не, помисли си мрачно, нямаше нужда да се обаждат на Франке — той сам щеше да го направи, за да им благодари.

— Разбирам недоволството ви — каза Марцин, опитвайки се в същото време гласът му да звучи и успокоително, и ангажирано, за да не си помисли човекът срещу него, че жалбата му му е безразлична, — но се страхувам, че мога да направя много малко за вас.

— Така значи, страхувате се? — Сивокосият мъж, към когото бяха отправени думите на Марцин, се изправи настървено и започна да се клати на токовете си. Въпреки това едва стигаше до брадата на Марцин, но не защото той беше кой знае колко висок. Но липсващата височина туристът тройно компенсираше с гняв. — Е, тогава пък аз се страхувам, че когато напусна утре хотела ви, няма да мога да платя цялата сметка. И се страхувам освен това, че също няма да можете да направите нищо за това.

— Но моля ви! — Марцин едва запазваше спокойствие. — Ще намерим някакво решение. Хотелът наистина не може да направи нищо, ако…

— Дрън-дрън! — прекъсна го гостът — впрочем петият за тази вечер, който изнасяше същата тирада на Марцин. — Въобще не ме интересува кой какво и защо може да направи! Платил съм триседмичен престой във вашия „прекрасен“ хотел, и то на цена, която си е чист обир! Не се оплаках, когато установих, че във вашия „спокоен“ град изведнъж настана такава блъсканица като при летните разпродажби на Курфюрстендам 7 7 Курфюрстендам (Кудам) — една от най-оживените търговски улици в Берлин — Бел. прев. . Дума не казах и за това, че ми трябва почти половин час, за да пресека улицата. Нищичко не казах и когато разбрах, че изисканото ви градче явно се е превърнало в сборен пункт на международни терористи и престъпници. Но сега вече стига! Кажете ми как да ползвам отпуската си за плуване, когато не мога да стигна до водата, защото брегът е окупиран от тълпи полудели?