Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Вече казах, че разбирам гнева ви, но не мога нищо да направя. Не е наша вината, че…

— …двадесет и четири фолклорни групи от цял свят са окупирали езерото? Ще видим! В проспекта ви нямаше нищо подобно. Тази вечер исках да отида с жена ми до езерото. Не за да плуваме, а просто така. И знаете ли какво стана? Попаднахме в ръцете на десетина индианци, нарисувани, сякаш са на война! Жена ми щеше да умре от страх! Ако на вас това ви е смешно, на мен не е! Утре заминаваме. И ако смятате да искате повече от половината от сметката, ще трябва да се обадите на адвоката ми!

Той погледна предизвикателно Марцин, но мениджърът бе достатъчно умен, за да не отговори. До утре сутринта ще му мине и сигурно въобще няма да си замине и няма да се разправя с полицая за неуредената сметка. Беше си казал своето и чувството на победител щеше да му подслади остатъка от вечерта. Лошото беше, че Марцин много добре го разбираше.

Изчака гостът да излезе от кабинета му (разбира се, със силен трясък на вратата), вдигна телефонната слушалка и набра запаметен номер. Сигналът за свободно още не бе прозвучал докрай и някой вдигна.

— Лесер.

— Добър вечер, госпожо градски съветник — поздрави Марцин. — Извинете за късното обаждане, но възможно ли е да разговарям със съпруга ви? Знам колко часът е, но…

— О, няма нищо. Вие сигурно сте десетият, който се обажда. Страхувам се, че не мога да ви помогна. Мъжът ми е на заседание в кметството. Марцин погледна часовника, който висеше на стената до вратата. Беше почти единадесет.

— По това време? — изплъзна се неволно от устата му. По добре да си беше прехапал езика! В крайна сметка, той звънеше посреднощ!

— Да, и мисля, че ще продължи още — гласът от другата страна на слушалката звучеше вече забележимо по-хладно. — Но можете да се обадите там. Ако не ми вярвате — добави тя тихичко, но Марцин все пак чу.

— Не, не — побърза да каже той. — Ще се обадя тогава утре. Лека нощ!

Сложи слушалката и погледна телефона ядосано. За момент беше готов наистина да позвъни в кметството, но защо? Каква полза да говори с телефонния секретар? Стана, отиде до прозореца и вдигна жалузите. През деня гледката от прозореца му стигаше до другия край на Лаго Маджоре. В момента езерото приличаше на черна сянка на тъмен фон. Въпреки това можеше да различи очертанията му. Брегът бе очертан от множество малки червени светлинки — бяха огньове, около се събираше множеството, което гостът му нарече двадесет и четири фолклорни групи. Но не бяха това. Марцин сам отиде следобеда на брега и това, което видя, можеше да го ужаси, ако бе дал воля на чувствата си. Какво, за Бога, ставаше в този град?

Излязоха от магистралата и след няколко километра Варщайн се отклони и от главния път и отби колата в един тесен горски път, докато намериха място, което им се стори подходящо да прекарат нощта. Беше малка полянка, на която с мъка можеха да обърнат и която от трите страни бе заобиколена от гъсти храсталаци. Ломан излезе от колата и доста време прави нещо по ударената страна. Когато се върна, ръцете му бяха изцапани с масло, но изглеждаше доволен. Обясни, че повредата не е много голяма, с изключение на счупения фар колата беше напълно в ред. Пет минути по-късно иззвъня телефонът. Ангелика и Ломан изненадано се спогледаха, но Варщайн вдигна слушалката.

— Добър вечер, господин доктор Франке! — каза той, преди отсреща да се е чул някакъв глас.

— Доста евтин номер, не намирате ли? — Беше Франке и гласът му звучеше много ядосано.

— Надявах се да се обадите. Защо се забавихте толкова? Да не би биячите ви да не са имали дребни за телефон?

— Не, не, имам предвид това, което сте си позволили да направите. Двама от мъжете са тежко ранени. Доволен ли сте сега? Или трябва да има няколко убити, за да ви дойде умът?

— И какво ще правим сега? — Острият тон в гласа на Варщайн изненада и него самия. Думите на Франке бяха подействали по-силно, отколкото предполагаше. Бе се надявал автомобилът да е само потрошен.

— Добре-е. — Франке смени тактиката и се опита да придаде помирителна нотка на гласа си, но не беше много убедителен. — Какво трябва да направя, за да говоря с вас?

— Нали вече го правите?

— Престанете най-после с тия глупости! Никой не ви оспорва ролята на Джеймс Бонд! — изфуча Франке.

Варщайн замълча. Бе включил високоговорителя, за да могат Ангелика и Ломан да чуват разговора. И те изглеждаха също толкова безпомощни като него. Франке бе попаднал точно в целта, макар и да не го съзнаваше: събитията през последния час бяха като в криминален филм. Но имаше огромна разлика в това да го гледаш в киносалона и да го играеш в действителност. Какво ли не би дал, сега да можеше просто да стане и да си отиде вкъщи, макар че представлението не бе свършило.