Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Някак успя да се задържи и бавно се надигна — точно навреме, за да види как невероятният замах на шофьора просто помете Ломан от седалката и го блъсна във вратата. Ангелика още висеше на ръката му и се опитваше да го задържи. Шофьорът се отърси от нея с едно движение, скочи на седалката си и посегна към оръжието. В същия момент скочи и Варщайн. През целия си живот никога не се беше бил, даже и като дете и знаеше, че няма никакъв шанс. Вместо да го събори, се заби точно в коляното му и сякаш огромен чук го удари в корема. Въздухът излезе със свистене от дробовете му. Зави му се свят и му прилоша. Отново падна на колене, но с двете ръце се вкопчи в краката на противника си и опита да го извади от равновесие. Не успя. Усети удар с юмрук по рамото си и то сякаш се парализира. Хватката му се разхлаби и мъжът се освободи и го ритна на пода.

— Хайде, по дяволите, престанете най-после! Побъркахте ли се?!

Ангелика скочи отзад върху него и го хвана с две ръце за шията. Той я отхвърли и тя падна със силен писък между предните две седалки. В същото време се изправи и Ломан и размахвайки ръце като перки, връхлетя върху него. Един от ударите му наистина го уцели. Онзи политна назад, спъна се в шофьорската седалка и падна с гръб към вратата. Варщайн посегна и го хвана за стъпалото. Чу се глух удар, когато главата му се удари във вратата.

Мъжът простена силно и извъртя очи. Не изгуби напълно съзнание, но за момент бе замаян и Варщайн използва шанса, отвори вратата и се опита да го избута навън. Истински късмет беше, че противникът им надцени надмощието си. Втори път нямаше да повтори същата грешка. Когато се съвземеше, борбата им бързо щеше да свърши. Мъжът разбра какво искаше да направи Варщайн и инстинктивно се вкопчи в дръжката на вратата.

Варщайн го удари по ръката и в същия момент Ломан хвана краката му и ги вдигна нагоре. Това двойно нападение свърши своето и замаяният шофьор падна по гръб на мокрия асфалт.

Варщайн веднага седна зад волана и завъртя ключа. Двигателят включи веднага, но той действаше така нервно, че го задави при тръгването. Проклинайки, опита още веднъж да запали, но без успех.

— Не подавайте газ! — викна Ломан. — Не толкова силно, дави се!

Варщайн махна крака си от педала и опита пак. Колата подскочи напред и изгасна. Бе забравил да освободи ръчната спирачка.

Ломан сипеше псувни, докато Варщайн за пореден път се опитваше да потегли. Този път това стана, но когато натисна съединителя и превключи на скорост, вратата от неговата страна се отвори. Една ръка се държеше за рамката на вратата, а другата с такава сила се впи в рамото му, че той изохка от болка и наполовина се показа навън. Ломан светкавично се пресегна и го задържа. Чу се и ужасно стържене, напомнящо за счупени зъбни колела, но колата потегли.

Варщайн удряше напосоки с лакът. Уцели нещо и се чу пронизителен писък, но ръката, която го дърпаше, не го пусна. Той продължаваше да се свлича от седалката и почти бе измъкнат навън. Лицето на шофьора бе обляно в кръв, по всяко вероятност бе уцелил устната му. В очите му се четеше истинска жажда за убийство. Ако успееше да влезе в колата, с тях беше свършено. Варщайн се опитваше с крак да намери педала на газта. Успя и го натисна, не много, но колата тръгна по-бързо. Мъжът до него правеше гротескни движения, за да успее да се справи със скоростта, но не се отказваше. Точно напротив — опитваше се да се качи и все повече издърпваше Варщайн навън.

Зад него се появи Ангелика и се опита да извие пръстите на шофьора, които се бяха впили в рамото му, но след това смени тактиката и одра с нокти лицето му. Мъжът изкрещя, пусна го и падна на пътя. За малко и Варщайн да го последва. Наклони се настрани, инстинктивно се вкопчи във волана и колата поднесе. Ако Ломан и Ангелика не го бяха издърпали навътре…

Успя дори да овладее колата и да спре, преди да се забият в едно насрещно дърво. Изтощен до смърт, падна върху волана. Сърцето му така лудо биеше, че изпитваше физическа болка и цялото му тяло трепереше. Позволи си само няколко секунди, за да се съвземе, изправи се и погледна към двамата.

— Наред ли е всичко?

Още докато питаше, осъзна, че би спечелил наградата за най-глупав въпрос на седмицата. Ангелика бе пребледняла като тебешир и трепереше. Бе счупила ноктите си много лошо и лявата и ръка бе в кръв, а лицето на Ломан вече започваше да подпухва. Въпреки това и двамата кимнаха.

Варщайн се пресегна към другата страна, за да затвори вратата. Погледът му попадна върху шофьора, който вече бе на около двадесет метра зад тях. Просто не бе за вярване, но отново се изправяше. Доста жилав тип!