Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Но не това го събуди, а Ангелика. Тананикаше лекичко мелодия, която по някакъв странен начин му изглеждаше позната. Имаше нещо много объркващо в песента и то бе влязло в съня му и го бе събудило. Няколко секунди остана неподвижен, заслушан в песента и чак тогава осъзна, че лежи на рамото и и подскочи почти ужасен. Ломан прекъсна разговора си с шофьора и погледна назад към него. Ангелика се усмихна по начин, който правеше излишно извинението за непозволената близост.

— Дълго ли спах? — попита гузно Варщайн.

— Петнадесет-двадесет минути. — Ангелика се изправи и се отдръпна леко, но само, за да седне по-удобно. — Поспи още.

— Не съм чак толкова уморен.

Това си беше чиста лъжа, защото с мъка държеше очите си отворени.

— Песента, дето преди малко пееше…каква е? Беше много хубава.

— Не, не, изобщо не мога да пея. Някаква мелодия, вече доста време не ми излиза от главата.

Взе кутия цигари от масичката и щракна запалката. На Варщайн му трябваше само секунда, за да разбере какво не бе наред в гледката.

— Мислех, че си ги свършила?

— Така беше — тя дръпна дълбоко от цигарата и този път Варщайн се отмести встрани. Не понасяше цигарения дим, ставаше му зле. Ангелика посочи към шофьора. — От него са. Много добър човек, нали? Говореше много тихо, но с особен тон и Варщайн застана нащрек.

— Звучи като че ли това не ти харесва много — каза той и хвърли скришом поглед към шофьора. Онзи продължаваше да говори с Ломан и не бе чул нищо от разговора им.

— Не знам — вдигна рамене Ангелика. — Може би започвам да страдам от параноя. Но някак си…виж!

Варщайн погледна в посоката, накъдето посочи с цигарата си тя — на арматурното табло висеше малка кутийка с бутони и светещ зелен дисплей — телефон.

— Е?

— Спомняш ли си на бензиностанцията? Каза, че ходил да се обажда по телефона. Защо трябва да търси друг телефон, щом има в колата си? Освен това предложи цигари на мен и на Ломан, а на теб — не.

— Аз и без друго не пуша.

— А той откъде ще знае?

Варщайн се замисли. Беше права, че може би се превръщат в параноици. Можеше и да е случайност, но можеше и да не е.

После забеляза още нещо: пътуваха много бавно, със скорост под осемдесет. Беше странно, като се има предвид колко път още ги чакаше.

Телефонът иззвъня. Шофьорът вдигна слушалката и я долепи до ухото си, без да се представи. Не каза нищо и след няколко секунди отново я окачи. Ломан погледна въпросително, но разбира се, не попита нищо — не го засягаше. Или поне на Варщайн му се искаше да е така. Размениха погледи с Ангелика и той обърна глава назад, стараейки се да бъде колкото е възможно по-незабелязано. Зад тях се движеха много автомобили, но никой не се набиваше в очи. Не беше и нужно — във века на електрониката автомобилът можеше да се следи и от разстояние.

Когато се обърна напред, в огледалото срещна погледа на шофьора. Лицето му вече не бе усмихнато, а сякаш уплашено. Срещу тях се появи табела за паркинг наблизо и автомобилът намали скоростта си.

— Уморихте ли се вече? — попита Варщайн.

— Не…, но се налага да се съобразя с една естествена човешка нужда — усмихна се той смутено. — Е, така де, това със слабия мехур се казва само на млади девойчета. Май пих повечко кафе. Той включи мигача, отби колата и леко натисна спирачката. Паркингът беше празен. Варщайн отново се обърна назад. Никой от автомобилите не се отклони да ги последва. — Веднага се връщам. — Шофьорът извади ключа и отвори вратата. Ще се мушна набързо в храстите и идвам.

Варщайн гледаше след него, докато се отдалечи и се скри в тъмнината. После веднага стана, отиде отпред и отвори жабката.

— Полудяхте ли? Какво правите?! — попита Ломан.

— Гледай дали не идва — обърна се Варщайн към Ангелика и започна бързо да рови в съдържанието. Нямаше нищо необичайно — само карти, членска карта за клуб на автомобилиста, няколко монети и друго нищо.

— Какво, по дяволите, трябва да значи това? — Ломан беше искрено възмутен.

— Не вярвам на този тип. Има нещо гнило в цялата работа! — Той се озърташе с все по-нарастващо безпокойство и нервност. Все някъде трябваше да има някакъв документ за самоличност на шофьора. Всичко изглеждаше съвсем нормално и въпреки това…

— Веднага престанете! Ако се върне и ви завари, останалия път ще трябва да вървим пеша!

Варщайн продължаваше да се оглежда. Нямаше повече време. Наведе се и с рязко движение сне телефонната слушалка.

— Не, веднага затворете! — чу се ужасеният глас на Ломан.