Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Така-а — каза Франке чак след известно време. — И с какво, ако мога да попитам?

— Трябва да си идете. Веднага. Събудихте планината и тя се гневи. Ако останете, ще ви унищожи. Дойдох да ви предупредя.

В продължение на няколко секунди Франке изглеждаше съвсем стъписан, а на Варщайн му идваше да потъне вдън земята. Предполагаше, че Зарутер ще каже нещо подобно, но се надяваше, че е малко по-дипломатичен. Франке въздъхна.

— Значи вие сте човекът, който ни прокле, задето сме осквернили планината му. Признавам си, че бях любопитен да се запозная с вас. Знаете ли, отговаряте точно на очакванията ми.

— Мога ли да попитам как…приятелят ви попадна тук? — обърна се той към Варщайн.

— Хората на Хартман са го хванали на оградата. Искал е да дойде при вас и…

Франке го прекъсна с рязък жест, посегна към телефона и набра трицифрен номер. Избухна веднага, без да даде възможност на онзи отсреща дори да се представи.

— Хартман? Франке е на телефона. Елате в кабинета ми!

— Вината не е негова — каза Варщайн. — Аз…

Франке отново го прекъсна.

— А сега да се върнем на вас — погледна той Зарутер. Гласът му изведнъж бе станал студен и режещ. — Значи съвсем сериозно вярвате, че начаса ще вдигнем палатките и ще се махнем, а? Ще изключим всички машини и — дим да ни няма? И защо трябва да го правим?

Зарутер понечи да отговори, но Франке нямаше и намерение да го оставя да говори. Стана рязко от стола и се приближи до голямата географска карта, която висеше на стената зад него.

— Мислите ли, че не ви разбирам? — продължи с тон, който никак не отговаряше на съдържанието на думите му. — Тази местност тук, тези върхове, тази част от света е… неповторима. И аз обичам тази страна и това е причината да съм тук. Обещавам ви, че няма да направим нищо лошо на вашата планина. Сега гледката наоколо е безобразна, но имате думата ми, че ще оставим долината и планината такива, каквито бяха при идването ни.

— Не става дума за това — поиска да обясни Зарутер, но Франке просто продължи да говори, без да му обърне внимание.

Варщайн постепенно разбираше, че слуша една добре подготвена реч специално за този случай.

— Не мислете, че разрушаваме страната. Просто строим един тунел под планината и това е всичко. Железопътната връзка ще бъде благодат за Швейцария. Половината автомобили, които сега пъхтят през прохода и тровят въздуха с изгорели газове, ще…

— Престанете да говорите глупости и не се дръжте с мен като с глупак! Не съм такъв. Така, както и вие не сте. Франке примига от изненада — бе очаквал всичко друго от Зарутер, но не и това.

— Моля?

— Дразня се, когато се държат с мен като дете, защото не съм такъв! — продължи ядосано Зарутер. — Знам много добре каква е ползата от тази железопътна линия, доктор Франке. Хората са строили пътища и тунели през всички времена и това не е пречело на планините. Някой ден вашите пътища и мостове ще изчезнат, но планината ще бъде винаги тук.

— Но щом като не е заради това, тогава какво…

— Тук съм, за да ви предупредя.

— За какво?

— За гнева на планината — отвърна най-сериозно Зарутер. — Докоснахте неща, които спят от векове, и те се събудиха.

— А, да, разбирам — каза подигравателно Франке. — Имате предвид нещо като духа на планината, познах ли? Той се гневи, защото рушим дома му и сега ще слезе и ще ни унищожи.

— Вие сте глупак — каза спокойно Зарутер и посочи към Варщайн — Той ви предупреди, нали? Каза ви какво се случи, но вие не пожелахте да го изслушате.

Варщайн видимо се стресна, а Франке за секунда го изгледа по начин, който показваше, че темата далеч не е изчерпана.

— Ако пак искате да ми повтаряте цялата тази глупост…

— Не е глупост — прекъсна го старецът. — И много добре го знаете.

— Измишльотини! — но гласът му звучеше доста неубедително.

— Знаете, че всяка дума е истина, винаги сте го знаел.

— Стига вече! — избухна гневно Франке. — Опитах се да говоря спокойно с вас. Можех да наредя да ви арестуват още миналата година, но не исках… заради вас и… заради него — и той посочи към Варщайн. — Но започвам да се питам дали не направих грешка. Какво, по дяволите, искате? Заплашвате ли ме?

Варщайн следеше кавгата с все по-голямо объркване. И си задаваше същия въпрос като Франке — защо всъщност бе дошъл Зарутер. Но това далеч не беше всичко.

— Какво искаше да каже с това — че знаете, че съм прав? — попита Варщайн.

— Млъкнете, Варщайн! С вас ще говорим по-късно! А на вас ви давам още точно една минута, за да ми обясните какво искате от мен!