Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Без да каже нищо, Роглер бръкна в джоба на якето си и му подаде запечатан плик формат A4. Преди двадесетина минути го бе донесла една медицинска сестра, Франке го отвори, прекара поглед по съдържанието, после внимателно прочете още веднъж написаното на три листа. Вътре имаше и няколко черно-бели снимки, които Роглер различи само от обратната страна.

— Тя е — каза Франке.

— Кой?

Франке размаха листата.

— Това е отговорът на запитването ми до Рим — отпечатъци от пръсти, зъби, сравнение на роговица, генетична проба… — пълната програма. Няма никакво съмнение. — Той поклати глава по посока на вратата зад себе си. — Мъртвата е съпругата му.

— Но това е невъзможно! — в гласа на Роглер се долавяше едва ли не възмущение. — Жената не е и ден по-стара от…

— Знам на колко години е — прекъсна го остро Франке. И допълни по-тихо и някакси с отчаяние в гласа:

— Или поне на колко години е била, преди да излязат в езерото. Лекарят каза, че никога досега не е виждал толкова стар човек. Най-малко на сто и тридесет години.

— Но той не е бил в тунела!

Франке го погледна втренчено. За секунда Роглер помисли, че ще се развилнее, но той само поклати няколко пъти глава.

— Не се предавате, а?

— А трябва ли?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Франке след като малко помисли. — Мисля, че не. Но нищо не мога да ви кажа. Още не.

— Не можете или не искате? — попита направо Роглер.

Отговорът на Франке бе също искрен.

— Не искам. Но не, защото смятам, че не ви засяга, а защото не съм сигурен дали това е истината.

— Има нещо общо с тунела — каза Роглер, докато вървяха към асансьора. — И с влака. С жената се е случило същото, каквото и с влака.

Противно на волята му, пред погледа му се появи лицето на мъртвата. Сто и тридесет години? На него му се бе сторило като лице на хилядолетник. Но най-лошото беше, че е била още жива, когато мъжът и я е извадил от водата, и е починала от шока и от силното охлаждане на тялото, докато я е изнасял на брега. Откакто чу това, непрекъснато го измъчваше ужасна представа: питаше се дали за нея действително са изминали сто години и дали през цялото време е била в пълно съзнание и е чакала светът около нея отново да се раздвижи. Разбира се, че не бе възможно. Но самата мисъл бе така ужасяваща, че отказваше да мисли върху това. Ако имаше ад, то сигурно изглеждаше точно така.

Франке влезе след него, изчака да се затвори вратата и чак тогава отговори:

— Да, мисля, че се е случило същото.

— Мислите? Вие и хората ви от седмица насам претърсвате планината сантиметър по сантиметър, Франке. Не ме правете на глупак! Нещо сте открили!

— Така е. И с всяко откритие, което правим, все по-малко разбирам какво става. Може и да не ми вярвате, но това е истината.

Роглер замълча. Въпреки че забележката на Франке го ядоса, много добре разбираше какво има предвид ученият. Работата на Франке и неговата не се различаваха кой знае колко. И двамата започнаха с въпрос и търпеливо събираха парче по парче частите от отговора, докато пъзелът започна да придобива някакви ясни очертания. Понякога картината не беше вярна, а понякога частите просто не искаха да се подредят в правилната последователност.

— Обещавам ви, че ще бъдете първият, който научи, когато разбера отговора. А дотогава ви моля да бъдете търпелив и да продължавате да гоните вашите терористи.

— Знаете много добре, че няма никакви терористи — каза ядосано Роглер. Франке беше сложил пръст в отворената му рана. Роглер още не му беше простил, че го принуди да играе този фарс.

— А тримата палестинци, които хората ви онзи ден заловиха?

— Е, добре — призна неохотно Роглер, — има ги. Вече ги има. Защото ние ги примамихме.

— Ето, виждате ли? — каза Франке почти радостно. — А вие твърдите, че работата ви е безсмислена. Правите услуга на целия свят, като изваждате тези престъпници от строя.

За момент Франке почти му бе станал симпатичен, но к този момент Роглер изпитваше почти непреодолимо желание да му забие един в лицето.

— Това, което ме принуждавате да върша, е достатъчно лошо, доктор Франке — отговори той, едва сдържайки се да не избухне. — Нека спрем дотук. Не е нужно на всичко отгоре и да ме подигравате.

— Не съм искал — Франке изглеждаше наистина засегнат. — Мислех го съвсем сериозно. Правите на страната си голяма услуга. А ако в тази планина има това, което предполагам, може би не само на нея.

— Така ли? — отвърна хапливо Роглер. — Предполагам, че и на вашата също.