Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Да — каза Франке най-сериозно. — И на цялото човечество.

Зимата беше необичайно студена, но и необичайно кратка, а лятото дойде рано и с много високи температури, така че за по-малко от два месеца смениха дебелите якета с тениски и слънчеви очила. Положението на строежа се бе нормализирало — поне външно. Работите вървяха по-добре от всякога и дори кавгата между Варщайн и Франке бе позатихнала, което обаче не означаваше, че бе забравена. Както издаваха острите забележки понякога, Франке продължаваше да го обвинява в ненаучност, от своя страна пък Варщайн не бе преодолял неприятното чувство от злоупотребата с доверието му. Конфликтът не се разрази открито, но продължаваше да тлее скрито под повърхността на привидната нормалност. Рано или късно щеше да се стигне до изясняване на позициите. Така, както изглеждаха нещата в момента, щеше да стане по-късно, а това напълно устройваше Варщайн. Не беше толкова наивен, че да не си дава сметка кой ще излезе победител от битката. Можеше да се чувства сигурен, докато Франке имаше нужда от него.

Телефонът иззвъня. Звукът изтръгна Варщайн от мрачните му мисли за бъдещето и го върна в действителността, която бе доста по-приятна. Напредваше невероятно бързо с работата си и даже напук на Франке и лазерът му работеше безупречно. Вдигна слушалката чак след третия звън.

— Варщайн, слушам.

— Хартман е. Моля, извинете за безпокойството, господин Варщайн. Имате ли малко време за мен?

Гласът му звучеше малко нервно. Макар че ситуацията през изминалата половин година вече бе нормална, Франке не бе отменил мерките за сигурност в лагера. Между работниците вече се носеше слух, че тайничко е изчаквал някакво произшествие като това с планината, за да превърне строежа в затвор. И Варщайн не бе далеч от мнението на работниците, които смятаха, че от Франке е щял да излезе много добър комендант на концентрационен лагер. Или поне отличен пазач.

— Разбира се — отговори Варщайн. — Какво има?

— Не, трябва да дойдете — настоя Хартман. — Аз съм при входа на тунела.

Звучи доста тайнствено, помисли си Варщайн. Още повече като си спомни нервния глас на Хартман, Но се отказа да разпитва повече. Ако искаше да говори по телефона за случилото се, Хартман щеше да го направи.

— Там съм след три минути.

Навън срещна Франке. Погледна го въпросително, но нищо не каза. Варщайн само едва забележимо кимна за поздрав и бързо го отмина, така че онзи нямаше време да го заговори. Нямаше още четири часа, а Франке бе много дребнав, що се отнасяше да спазването на работното време — но само от едната страна.

Откъм долината полъхваше приятен ветрец, но хладината му не бе достатъчна да прочисти мръсния въздух наоколо. Така, както преди време копнееха за лятото, когато лагерът почти щеше да се задуши под снега и леда, така сега им се искаше малко да захладнее. Входът на тунела се намираше в долина, заобиколена от всички страни от високи върхове, в която се застояваха и въздухът, и горещината. А камионите и строителните машини вършеха останалото, за да се влоши още повече въздухът. В дни като днешния с право можеха да обявят тревога заради смога. И следа нямаше от чист планински въздух.

Варщайн примига на силната слънчева светлина, сложи си очилата и тръгна към входа на тунела. Трите минути, за които говори, разбира се, не бяха реалистично време. Трябваше да прекоси почти целия лагер, за да стигне до мястото, където релсите минаваха през двойната телена ограда.

Хартман вече нетърпеливо го чакаше. Варщайн съзря белокосата фигура, застанала между двама от хората му и мигновено разбра причината за безпокойството му.

Беше Зарутер. Този път бе облечен в джинси, маратонки и модерно кожено яке, но въпреки необичайното за отшелник облекло Варщайн би го познал сред хиляди други.

— Хванахме го, когато се опитваше да се промъкне в лагера — Хартман изглеждаше доста нещастен. — Настоява да говори с Франке, но сметнах, че е по-добре първо вие да говорите с него.

— Правилно сте решил, благодаря ви, Хартман. Пристъпи към Зарутер и даде знак на двамата мъже, че могат да го пуснат. — Всичко вече е наред, можете да си вървите.

Мъжете се подчиниха, но чак след като размениха въпросителни погледи с Хартман, който има даде знак, че е съгласен. Варщайн изчака, докато се отдалечат достатъчно, за да не могат да чуят разговора. Погледна и към Хартман и той без желание бавно се затътри след другите. По лицето му личеше, че никак не му се искаше да оставя Варщайн насаме със стареца. Никой от двамата не вярваше, че той представлява някаква опасност, но Хартман някакси се боеше от него.