Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Ангелика изхлузи мокрото яке. Пръстите и така бяха посинели се бяха вдървили, че с мъка се справи. Варщайн видя, че и пуловерът отдолу бе целият мокър. Тя продължаваше да трепери.

— Много мило от ваша страна, че ни взехте — каза Ангелика. — Не зная как да ви благодаря. Ние…

— Просто подарък — прекъсна я шофьорът. — Приятелят ви ми разказа какво ви е сполетяло. Това вече се казва беда. Разбира се, че ще ви помогна. Освен това, както вече ви казах, се радвам, че ще имам компания по дългия път.

— Ако искате, по някое време мога да ви сменя на волана — предложи Ломан.

— Да, по-нататък може. Сега си починете, сигурно сте ужасно уморени.

— Как разбрахте? — попита Варщайн.

— Ами по лицата ви — усмихна се другият. — Кога за последен път сте се поглеждали в огледалото?

Варщайн не отговори, но мислено се извини за недоверието си. Естествено, че всичко бе изписано по лицата им, а по неговото най-вече. Ръцете му не трепереха, защото още му беше много студено.

— Докато пътуваме не мога да ви предложа нищо топло за пиене — продължи благодетелят им, — но в хладилника има кола и бира, обслужете се.

Отвори жабката на колата, извади кутия цигари и предложи на Ангелика и Ломан. И двамата взеха. Варщайн едва успя с вкочанените си пръсти да отвори хладилника. От студения въздух отново потрепери. Взе си кутийка пепси, поколеба се за миг, върна я обратно и взе бира. С треперещи пръсти я отвори. Ломан беше прав — сега не беше моментът да започва лечение за отказване от алкохола.

Вкусът и отговаряше на очакванията му — беше отвратителен, но успокоителното действие настъпи веднага. Когато кутийката вече бе празна, изчезна и слабият гъдел, който усещаше в крайниците си и който можеше да го побърка.

— Действа добре, нали?

Варщайн срещна подигравателния поглед на шофьора в огледалото. Против волята си кимна с глава в знак на съгласие.

— Вземете си спокойно още една, има достатъчно. Наистина усещаше изкушение да посегне още веднъж към хладилника, но само поклати глава.

— Благодаря, може би по-късно.

— Не се притеснявайте, не плащам аз. Таратайката е служебна. Всичко вътре отива по сметка.

— Пътувате служебно? — попита Ломан.

— Два пъти седмично. Но откакто вдигнаха във въздуха проклетия тунел, вече не е приятно — въздъхна дълбоко шофьорът. — Нищо не мога да разбера. Изглежда, като че ли целият свят изведнъж е решил да дойде в Аскона.

Ломан каза нещо в отговор, но Варщайн вече не слушаше. Топлината, алкохолът и приятното поклащане на автомобила свършиха своето и той заспа.

Роглер пиеше четвъртото кафе за последния един час. Кафеникавият бульон имаше вкуса на кафето от автомат по цял свят — отвратителен, но поне беше горещо и го държеше буден. Не че беше нужно. Не беше много сигурен, че въобще вече ще може някога да заспи, не и след това, което преди малко видя в стаята в другия край на коридора.

Стрелката на часовника мръдна с минута напред. Роглер хвърли празната пластмасова чаша в кошчето за боклук и зарови в джоба на якето си. Нямаше повече дребни, и по-добре. Стомахът му щеше да му е благодарен.

Стана и взе да се разхожда нагоре-надолу по коридора. Беше тихо, твърде тихо за болница, която бе единствената за голям район с що-годе модерно оборудване и страдаше от хронично препълнена леглова база. Франке набързо нареди да опразнят цялото отделение и в резултат на това сега петнадесетина пациенти лежаха по коридорите или в претъпкани стаи. Никой не протестира и това беше най-голямата изненада за Роглер. Много добре знаеше какво значи да се разправя човек с лекар, който защитава интересите на пациентите си.

Спря разходката си и се загледа замислено в двете врати от отсрещната страна. Преди половин час Франке изчезна зад една от тях. Не покани Роглер да го последва, но и не му каза, че не трябва да го прави. Ако продължаваше така да ходи нагоре-надолу и да гледа с хипнотизиращ поглед стрелката на часовника, щеше да се побърка.

Тъкмо посегна към дръжката на вратата и тя се отвори от вътрешната страна, Франке излезе. Лицето му изглеждаше отслабнало и сиво, а под очите му имаше дълбоки тъмни кръгове. За първи път, откакто Роглер го познаваше, изглеждаше наистина уморен, А може би това, което той наричаше умора, не бе нищо друго освен дълбок ужас. Когато видя Роглер, Франке се усмихна бегло.

— Е? — попита Роглер. Франке поклати глава и лекичко притвори вратата зад себе си.

— Нищо. Не казва нито дума. Повтаря само името на жена си. — Затвори за секунда очи и въздъхна уморено. — Дойде ли факсът, който очаквах?