Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Херле направи глупаво изражение и Ралгерт едвам се сдържа да не излее яда си на него. Даже и да беше някаква дреболия, повредата изваждаше машината от строя за останалата част от смяната, което означаваше, че днес няма да изпълнят нормата. А сигурно не само днес, а и до края на седмицата. Адио, премия! Спокойно можеше да забрави стотачката, която вече виждаше в джоба си.

— Хайде, какво чакаш! Нямам намерение да вися тук до сред нощ!

Херле трескаво посегна към радиостанцията и я включи. Не последва нищо. Малката лампичка в горната част на уреда светна, но това беше всичко. Не чуха дори и статичния пукот, който придружаваше всеки разговор.

— Нищо не разбирам — промърмори Херле. Разклати малката кутия няколко пъти, изключи я и отново я закачи на колана си. Погледът му се насочи към машината, фарът бе престанал да мига, но сега пък светеха индикаторите на спирачките. — Май започва да става страшно — каза той. — Давай да изчезваме!

Ралгерт не възрази. При нормални обстоятелства щеше да се изсмее на подобно предложение, но сега Херле беше прав: тук нещо не беше наред. Имаше нещо страшно в цялата история. Ралгерт изведнъж си спомни всички истории, които разказваха за тунела, докато са го прекопавали от другата страна на планината. Тръгнаха, но не бяха направили и две крачки, когато двигателят отново заработи и от ауспуха излетя огромен облак черен пушек. Ралгерт се закова на място и погледна неразбиращо връзката ключове, която държеше в ръка.

— Какво… — Остатъкът от думите на Херле бе погълнат от метален трясък. Светлосини пълзящи светкавици обвиха само за секунда машината като в мрежа и изведнъж въздухът непоносимо замириса на изгоряла гума и метал. Ралгерт и Херле механично се дръпнаха няколко крачки назад, което вероятно им спаси живота, защото в Следващия миг резервоарът на машината избухна с невероятен гръм. Разлетяха се пламъци и парчета метал на всички страни. Нещо издраска ръката на Ралгерт, разкъса ризата му и остави кървава драскотина. Като по чудо не бяха сериозно ранени.

Ралгерт натисна ръка върху раненото място и усети топла кръв между пръстите си, но болката сякаш не стигаше до съзнанието му. Това, което виждаше пред себе си, бе твърде невероятно, за да може да мисли за нещо друго.

В резервоара на машината имаше почти двеста литра дизелово гориво и при тази експлозия тя трябваше да гори като факла. Така и стана в първите две секунди, но не повече. Пламъците изведнъж угаснаха. Не, поправи се наум Ралгерт. Не изгаснаха. Просто вече ги нямаше, само за частица от секундата, сякаш гледаше филм, който не беше монтиран добре. Пламъците, сините светкавици, миризмата — всичко изчезна и тежката машина си стоеше на мястото, сякаш нищо не се бе случило. Само почернелите ламарини и разкъсаният резервоар свидетелстваха за пожара.

— Мили, Боже, какво беше това? — Херле тръгна към машината, но Ралгерт го спря с бързо движение. Нещо тайнствено ставаше тук и като че ли не беше свършило.

В бараките и жилищните фургони на половин километър от тях внезапно се запалиха светлините. Вратите се разтваряха, възбудени гласове достигаха отнейде през нощта. Чуха и експлозията. В тяхната посока хукнаха фигури и Ралгерт чу как някакъв двигател заработи. Само че не можеше да погледне към гласовете, защото не можа да откъсне очи от машината и от това, което ставаше с нея. Тя се топеше. Поне такова беше първото впечатление на Ралгерт, макар да проумя още в същия момент, че не може да е това. Стояха най-много на пет метра от машината. Топлина, която можеше да разтопи такъв гигант, просто щеше да убие тях двамата с Херле. Но машината се смаляваше като модел от восък, който е стоял дълго време на слънце. Масивната стомана се кривеше, сякаш не можеше да издържа собственото си тегло. Веригите се втечниха. Шасито се наклони първо на дясната, после на лявата страна, течна стомана капеше по пръстта отдолу и образуваше странни форми. Огромната кофа отпред също се топеше като детска играчка от хартия. Когато първите мъже пристигнаха при Херле и Ралгерт, от огромния багер бе останала само купчина деформиран жълт метал.

— Полека-лека започвам да изглеждам смешна в собствените си очи. — Ангелика дръпна за последен път от цигарата си и я хвърли в една локва, където вече плуваха три други. Беше облякла кафяво дебело яке и вдигнатата му яка почти скриваше лицето и. Ръцете и бяха в черни кожени ръкавици. Въпреки това трепереше от студ, както впрочем и Варщайн, който не бе се показал така предвидлив като нея и не бе взел топли дрехи. Затова сега усещаше режещия вятър двойно по-силно. Времето не само, че се бе обърнало с главата надолу, но откакто бяха напуснали хотела и бяха тръгнали пеша към магистралата, сякаш бе в заговор срещу тях. Дъжд, град и леден вятър периодично се сменяваха, а с настъпването на вечерта стана толкова студено, сякаш времето бе избързало с три месеца напред.