Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Ломан така рязко стана от мястото си, че столът щеше да падне, ако не го беше задържал.

— Както желаете! Ще се обадя, и то не само във Франкфурт, в това можете да бъдете сигурен. Ще ви се иска да…

— Стига вече, престанете! — прекъсна го Варщайн. Ломан се извъртя гневно и гневът в погледа му заплашваше да се стовари върху него, но Варщайн вече говореше на Кернер.

— Всичко е наред — каза той уморено. — Ще си тръгнем. Моля извинете недоглеждането.

Кернер въздъхна с облекчение, но въпреки това не направи грешката да даде възможност на Ломан за нова атака и бързо се отдалечи, от масата.

— Наред ли? — простена Ломан. — Полудяхте ли? Този тип…

— …нищо не може да направи — прекъсна го Варщайн. — Още ли не разбирате каква игра се играе?

Изражението върху лицето на Ломан ясно говореше, че много добре разбира. Въпреки това не се съгласи:

— Не, не разбирам. Защо не ми обясните?

— Ако искате, може и да телефонирате, но ще бъде чиста загуба на време. Гарантирам ви, че в това нещо тук — Варщайн посочи кредитната карта — вече няма пукната пара. Може би сега ще разберете какво имах предвид, когато говорих за Франке. Досега два на нула за него.

— Бавно сега. Мноооого бавно! Има най-много още двайсет сантиметра!

Ралгерт изкриви лице в гримаса. Вече не знаеше какво повече го нервира — работата с милиметри, която трябваше да върши с тежката строителна машина или непрофесионалните коментари на Херле, който подскачаше около него от крак на крак и сигурно тайничко се надяваше той някъде да сбърка.

Такава опасност наистина съществуваше — или щеше да съществува, ако не Ралгерт, а някой друг седеше зад волана на тежката пет тона машина. Имаше ужасно малко място. Но и той беше ужасно добър. Ненапразно на Ралгерт му плащаха наднормени часове, докато неговите колеги се въртяха без работа наоколо. Отсекът, в който работеха от една седмица насам, бе най-тежкият от цялата отсечка. Само един метър по-надясно и половин тон скали и камъни щяха да се спуснат по склона и да натрошат всичко по пътя си в следващите петстотин метра, включително и загражденията, които бяха направили. Никой не се заблуждаваше, че стоманените решетки имат само символично значение. Нищо на света не можеше да спре половинтонен скален къс, който веднъж е тръгнал да пада.

— Внимавай сега! Ето го!

Херле скачаше заднишком около машината и размахваше ръце като лоцман, който направлява самолет. Що се отнасяше до Ралгерт, той смяташе Херле за глупак, па макар и такъв, който върши всичко с най-добри намерения. Разбираше, добре знаеше, че машината му е достатъчно тежка, за да причини огромни щети и при най-малкото невнимание от страна на машиниста. Освен склона от едната страна от другата имаше малък хълм, в подножието, на който бяха наредени много камиони и по-малки строителни машини.

Но Ралгерт нямаше намерение да не внимава. Натискаше съединител, спирачка и газ със сръчността на виртуоз, който свири на инструмента си, така че стоманеният колос се движеше буквално с милиметри напред. В същото време мислено се забавляваше, представяйки си какво щеше да стане, ако нагазеше Херле с веригите — онзи наистина щеше да има основателна причина да подскача нагоре-надолу като индианец в танца на дъжда. Щеше да…

Двигателят изгасна. С рязко движение машината се закова на място, а Ралгерт полетя напред и едва успя да се хване за кормилото. В същото време изгаснаха и фаровете.

— Какво стана? — извика нервно Херле. — Повреда ли?

Ралгерт не му обърна внимание. Взираше се невярващо в арматурното табло, върху което наистина нещо ставаше — всички контролни лампи мигаха като американско коледно дърво. Оборотомерът бе спрял, показателят за хидравликата подскачаше между нулата и максимума и макар че двигателят не работеше, тахометърът показваше, че машината се движи с максимална скорост. Единият фар продължаваше да не свети, а другият мигаше все по-начесто.

— Ей, Ралгерт, какво става? — Гласът на Херле звучеше още поизнервено.

— Представа нямам — призна си Ралгерт. — Цялата електроника полудя. Той погледа още малко таблото, после бързо се наведе и извади ключа. Сигурното си е сигурно. Машината беше много надеждна, но и достатъчно мощна да изравни малък хълм. Със силен скок Ралгерт скочи долу и едва не се сблъска с Херле, който бе дотичал.

— Какво има? Нещо повреди ли се?

— Да не съм електротехник?! — попита сърдито Ралгерт. — Разбира се, че се е повредило, не виждаш ли? — Той посочи към мигащия фар на машината и после към радиостанцията, закачена на колана на Херле. — Обади се на шефа да изпрати техник. За днес стига!