Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Нещо, което да разтърси света, още не сме открили, но въпреки всичко мисля, че денят бе успешен. Макар че, ако имахме автомобил, успехът щеше да е още по-голям.

— Така ли? — каза изненадано Варщайн.

Журналистът затвори бележника си и отпи от бирата пред себе си.

— Това, което разказа Хуерзе, е доста интересно. Жалко, че тази Ксантипа ни изхвърли точно на най-интересното място. Сигурен съм, че щяхме да научим още много неща.

— И това, което чухме, звучи достатъчно невероятно — обади се Ангелика. — Искам да кажа, че старият човек е доста объркан.

— Точно затова му вярвам — отвърна Ломан. — Знам, че старите хора често говорят странни неща. Но не и по този начин, както го разказа старецът. Мисля, че наистина е преживял всичко.

Варщайн се съгласи с него с кимване.

— Освен това твърде много са съвпаденията, за да е случайност.

— Съвпадения с какво? — попита Ломан.

— С това, което аз преживях тогава. Спомняте ли си какво каза накрая? Че часовникът му е спрял? Същото се случи и с мен. Всички часовници, които тогава бяха в тунела, престанаха да работят. А някои дори тръгнаха назад.

— Назад ли? — попита с недоверие Ангелика. — Възможно ли е изобщо подобно нещо?

— Така излиза — каза Варщайн. — Но само това едва ли щеше да е нещо кой знае какво. Има достатъчно естествени причини за този феномен — като се започне например с най-прост магнетизъм.

— Но това не е всичко, нали? — попита Ломан.

Варщайн се поколеба. Внезапно се озова въвлечен в разговор, който днес сутринта за нищо на света не искаше да води — както и във всички предишни дни. Да говори за преживяното значеше да разбуди призраците на миналото, от които все още се страхуваше.

— Не — призна най-накрая.

— Най-после се решихте — каза Ломан. — Мислех, че вече никога няма да заговорите за това.

— Наистина не мислех. Тук съм само заради нея — Варщайн посочи Ангелика, — а не да разравям минали истории.

— На мен не ми изглеждат чак толкова страшни. Тази история с влака е станала преди четири седмици, а преди нея е имало и други неща.

— Какви други? — попита Варщайн. Ломан поклати глава.

— Не знам. Вие трябва да кажете. Какво се случи тогава? Имам предвид не всичките глупости, за които писаха вестниците, а истината?

— Не знам — призна си Варщайн. — Известно време си мислех, че знам, но не беше така. Знам само, че докоснахме нещо, което не трябваше в никакъв случай да пипаме.

— Ако и на Франке сте казал същото, не се учудвам тогава, че ви е изхвърлил. Звучи…

— Налудничаво? Да, и аз смятах така в началото. А може би е, кой знае? Може да се окаже, че гоним призраци.

— Призраци, които оставят след себе си мъртъвци?

Варщайн долови с периферното си зрение как Ангелика потръпна. Обърна се към нея и се насили да се усмихне.

— Не мисля, че мъжът ти е в опасност. Ако планината искаше да го прибере, щеше да го направи още тогава.

— Така стигаме до отдела за окултни науки и налудничави идеи — каза Ломан. — Говорите за планината така, сякаш е живо същество.

— А кой ви е казал, че не е? — попита спокойно Варщайн.

Ломан се изсмя.

— Естествено! Вие го погъделичкахте, а то сега започва да се чеши, нали? — Подигравката му обаче не бе хаплива. Гласът му бе доловимо несигурен, за да постигне желания ефект.

— Не е мислещо същество, това да — отвърна Варщайн убедено.

— Струва ми се, че не знаете какво точно е — каза Ломан с дебнещ глас.

— Да, така е. Не знам какво е, но мисля, че знам, какво не е.

Странно — изведнъж това, което му пречеше да говори за случилото се, изчезна и той бе съвсем спокоен. Сякаш несъзнателно бе прекрачил някаква граница и това бе станало съвсем естествено и без никакъв външен повод, окончателно. Говореше леко и непринудено и дори чувстваше облекчение.

— И какво не е? — Варщайн почувства как полека-лека го обзема раздразнение от тона на Ломан.

— Не е Някой — отвърна той натъртено, — но не е и Нещо.

Едвам се сдържа да не се разсмее заради объркания вид на журналиста. В думите му нямаше никаква логика. Как да обясни нещо, което не можеше да бъде обяснено?

— А-ха.

Сега вече Варщайн се изсмя — съвсем кратко и без да влага в смеха си нищо, но Ангелика го погледна със страх в очите.

— Трудно е да се обясни, знам. Тогава мислех, че знам, но истината е, че и аз знам толкова, колкото и вие какво става в тази планина. Може пък Франке да е прав.

— Прав за какво? — Ломан допи бирата си и си поръча нова.

— Не знам. — В последно време това бе изразът, който най-често употребяваше. — Но той е физик, при това невероятно добър. Ако търси обяснение, то търси научно обяснение.