Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Но не видът им бе причина за гнева на Крамер. Той се дължеше по-скоро на това, че двама от аборигените бяха клекнали точно пред входа на хотела и извършваха някаква своя си церемония, като хвърляха малки кости и дървени парченца на земята и изговаряха думи на неразбираем, твърд език. Имаше нещо определено комично в цялата ситуация, но в същото време Роглер усети и някакво странно чувство, което не можеше да определи правилно. Но колкото и на него и другите ситуацията да им изглеждаше странна, тя беше безкрайно важна за мъжете. А може би и не само за тях.

— Какъв е проблемът? Крамер шумно пое въздух.

— Задържат цялото движение! Никой не може нито да излезе, нито да влезе. Ето, гледайте! И не се помръдват!

На Роглер му беше все по-трудно да удържа смеха си. Много добре разбираше Крамер, но въпреки това му изглеждаше някак си смешен. Гневът му беше напълно основателен — двамата аборигени седяха пред въртящата се стъклена врата, която бе единственият вход от тази страна на хотела. Дори и някой да успееше да мине покрай тях, щеше да се натъкне на останалите трима, които бяха образували полукръг около двамата седящи и с мрачните си лица подсказваха, че никой не бива да се приближава. Усмивката на Роглер изчезна начаса, когато видя, че мъжете са въоръжени. Единият държеше в ръка късо копие, а в препаските на другите бяха втъкнати дълги ками с двуостри каменни остриета.

— Да извикам ли подкрепление? — попита полицаят, който го придружаваше.

Роглер си спомни безнадеждното положение с претъпканите улици. Полицаят имаше радиостанция, но дори и да повикаше още хора, на тях сигурно щеше да им трябва поне седмица, докато се доберат до хотела.

— Не, но си отваряйте очите и бъдете нащрек!

Пристъпи крачка напред към единия от аборигените. Онзи изпъна рамене и сложи ръка на хълбока си, малко встрани до ножа. Движението явно не бе случайно.

— Не напред! — Думите му имаха странен акцент, но въпреки това бяха ясно разбираеми.

— Говорите нашия език? — не скри изненадата си Роглер. — Добре, тогава това улеснява нещата. — Той посочи към ножа. — Оставете. Искам само да поговоря с вас.

Аборигенът се поколеба за секунда и наистина махна ръка от хълбока си, но не помръдна и милиметър назад.

— Какво правите тук? — попита Роглер. — Не можете просто така да блокирате пътя. Хората трябва да могат да минават. — Нарочно говореше бавно и натъртено, за да може събеседникът му да го разбере, но в собствените си очи изглеждаше като безпомощен глупак. В цялата ситуация имаше нещо гротескно, но вече не му бе до смях.

— Свят човек — каза аборигенът. — Не трябва пречи. Свято време.

— Вижте — въздъхна Роглер, — нека обсъдим ситуацията на спокойствие. Не можете да останете тук. Пречите на всички хора тук, ето вижте! Отвън някой се опита да влезе през стъклената врата, но единият от аборигените светкавично протегна ръка и я задържа.

— Пуснете я! — каза остро Роглер. — Аз съм полицай. Ако не си отидете доброволно, ще трябва да ви изтикам насила. Моля, не ме принуждавайте да го правя! Той махна с ръка към полицая зад себе си и мъжът послушно се приближи, макар да не изглеждаше никак щастлив, че ще трябва да изпълни задължението си. Роглер обаче бе сигурен, че няма да се стигне дотам. Въпреки варварската си външност, аборигените излъчваха странна добронамереност.

— Светият мъж трябва да работи спокойно — повтори единият абориген. — Духовете се гневят, ако някой прекъсне разговора им с хората.

— Но разберете, не можете да останете тук! Моля ви, ние уважаваме вашите обичай, но и вие трябва да се съобразявате с нашите. Или поне освободете входа!

Крамер въздъхна, но с леден поглед Роглер му заповяда да мълчи.

Аборигенът каза нещо на родния си език на двамата мъже до вратата. Единият от тях отговори с една-единствена дума и продължи странното си занимание. Костите изтракаха на пода и образуваха някаква произволна фигура. За двамата аборигени тя обаче, изглежда, бе от голямо значение, защото те се наведоха над нея и развълнувано и възбудено заговориха.

— Господин Роглер, моля ви, направете нещо! — измъчено се обади Крамер зад него. — Още малко и ще изгубя разсъдъка си!

Роглер не му обърна никакво внимание. Наблюдаваше внимателно двамата аборигени. Беше почти невъзможно да отгатне нещо по чуждите им лица, но въпреки това бе сигурен, че изразяват голямо безпокойство. А може би го и усещаше?

Единият от аборигените изведнъж вдигна поглед и го погледна. Каза нещо, което Роглер, разбира се, не разбра, но думите му подействаха по някакъв начин — не като смисъл, а по-скоро като звук. Бе нещо, което докосваше не разума му, а нещо много по-дълбоко и по-първично, някаква форма на комуникация, при която нямаше нужда от думи. В погледа на аборигена имаше нещо много тревожно, но не бе заплаха, нито нещо, от което да се страхува. Роглер трябваше да напрегне всичките си сили, за да се откъсне от тези очи.