Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Ако имаше дума, която най-точно описваше доктор Франке, то тя се казваше егоизъм. Франке бе безогледен, циничен и в буквалния смисъл на думата минаваше през трупове, ако решеше да наложи интересите си. Такъв човек не напускаше просто така добре платена работа, за да се заключи в кула от слонова кост и да се посвети отново на изследванията си. Освен ако тези изследвания не му обещаваха още по-големи печалби, помисли си Роглер. Не успя да открие с какво се е занимавал Франке през последните две години и половина. Във всеки случай не бе работил като преподавател. Това бе всичко, което разбра.

Пискливият звън на телефона го изтръгна от мислите му. Затвори папката, метна я небрежно върху купчината други документи и изрови апарата отдолу. Успя да вдигне слушалката чак след третото звънене.

— Роглер, слушам.

— Господин Роглер, моля извинете за безпокойството. Обажда се Крамер, мениджърът на хотела. Бих искал да ви помоля за нещо… Зная, че не желаете да ви безпокоят, но тук имаме малък проблем и ни е нужна помощта ви. Наистина бих ви бил много благодарен.

Роглер не се ядоса на обаждането, напротив. Мислите му и без друго вече се въртяха в кръг и може би му трябваше нещо да го разсее.

— Какво мога да направя за вас?

— Ще трябва да ви помоля да слезете долу на рецепцията. — Гласът на Крамер звучеше доста изнервено. — Имаме няколко…хм…гости, които ни създават проблеми.

— Защо не извикате полицията?

— Опитахме се, но нали знаете какво е сега в града. Жандармерията е претоварена и понеже сте отседнал при нас, реших, че…

Роглер въздъхна. Май не трябваше така прибързано да предлага помощта си, помисли си той. Нямаше нищо против, ако за няколко минути се откъсне от безплодните размишления, но никак не му се занимаваше с буйстващи младежи или туристи, на които обслужването не им харесва. От друга страна пък напълно разбираше Крамер. Той самият и неговите подчинени доста бяха допринесли за това местната полиция да е абсолютно претоварена и да не може да върши същинската си работа.

— Добре, слизам след минута.

Сложи слушалката, облече си якето и излезе. В коридора бе съвсем тихо, което не на последно място се дължеше и на факта, че той и неговите хора бяха заели целия етаж. Единствените две стаи, които не бяха за тях, бяха празни — и това, когато хотелските легла в Аскона се купуваха едва ли не със злато. Дори поради тази причина се чувстваше морално задължен да помогне на Крамер.

Пред асансьора стоеше униформен полицай, чиято единствена задача беше да пази Роглер и хората му от журналистите, които обсаждаха хотела и душеха за някоя неволно изтървана незначителна дума, за да я раздуят след това до сензация. Роглер влезе в асансьора и даде знак на полицая да го последва. В момента и без друго той беше единственият на етажа. Общо деветте служители, които бяха дадени на негово разпореждане, по това време бяха в града и правеха всичко възможно да увеличават хаоса.

Когато слязоха на партера, ги посрещнаха възбудени гласове. От другата страна на фоайето се блъскаха поне двадесет-тридесет души и в първия момент той не можа да разбере какво точно става. Кимна на придружителя си да го следва плътно и затърси с поглед Крамер, докато си пробиваше път в тълпата.

— Господин Роглер! Слава Богу, че идвате! — Крамер вървеше срещу него. Целият бе кълбо от нерви. Той си беше такъв и преди, когато Роглер отсядаше в хотела като най-обикновен гост на града. Но откакто Аскона се превърна в лудница, човекът едва балансираше на ръба на нервен срив.

— Много съжалявам, че трябва да ви натоварвам с това, но просто не знам какво да направя. Роглер се опита да говори с колкото се може по-спокоен глас. — Какво се е случило? Защо е тази бъркотия?

— Заради онези диваци е! — почти проплака Крамер. — Наистина, нямам нищо против чужденците, уважавам и техните обичаи донякъде, но това тук… просто така повече не може! Вижте сам!

— Диваци ли?

Крамер бе твърде нервен, за да му отговори. Размахвайки силно ръце, той правеше път за себе си и Роглер през тълпата, докато стигнаха до причината за всеобщата възбуда.

Роглер ококори очи. Крамер го бе предупредил, но въпреки това не очакваше наистина да се сблъска с диваци. Но точно така стана.

Бяха петима. В първия момент Роглер реши, че са от примитивно африканско племе, но след това се вгледа по-внимателно: широки носове и издадени устни, къдрава, стърчаща като тел коса и кожа, която бе по-скоро пепеливо сива, отколкото черна. Петимата мъже бяха аборигени, местните жители на Австралия, които в собствената си страна бяха в същото жалко положение, каквото заемаха и индианците в родната си Северна Америка. Въпреки че температурите далеч не бяха летни, петимата бяха почти голи и целите им тела бяха изрисувани с бели кръгове, змиевидни линии и зигзагообразни странни символи. Страшните им и без друго лица излъчваха нещо заплашително.