Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Какво се случи после?

— Изведнъж всички се раздвижиха, не знам защо. Отведнъж изникнаха мъже в униформи, отвсякъде и… и всички тичаха нанякъде. Беше много шумно и после… после казаха всички да се махнат от перона. Дойдоха и полицаи.

— А с вас какво стана? — попита Ангелика.

— Ами… мен не ме видяха — Хуерзе се изсмя като дете, което изказва за успешно бягство. — Седях съвсем накрая, разбирате ли, в сянката, защото вече не мога да стоя много на слънце, А те бяха толкова възбудени, че изобщо не ме забелязаха. В първия момент се уплаших. Влакът беше толкова странен и хората така разтревожени. Но продължих да гледам.

— Нещо с влака не беше наред, нали? — попита тихичко Ломан.

— Можете да го кажете и високо — отвърна Хуерзе. — Първо не го забелязах, но после видях.

— И какво беше? — попита Варщайн.

Хуерзе се обърна към него, а върху челото на дъщеря му се образува отвесна бръчка в знак на неодобрение. Наум Варщайн си каза, че трябва да внимава. Възрастният човек явно не беше в състояние да се концентрира върху повече от един събеседник. Не биваше да го подлагат на кръстосан разпит, ако не искаха да изгуби нишката на спомена си. Или дъщеря му търпението си.

— Първо си помислих, че е горял. Отстрани беше съвсем черен. И един прозорец беше счупен, спомням си. Но по много необичаен начин. Стъклото беше съвсем мътно, като матирано, но имаше безброй пукнатини. И пукаше.

— Пукаше? — С ъгълчето на очите си Варщайн забеляза, че Ломан тъкмо се канеше да зададе друг въпрос и едва забележимо кимна с глава. Ломан разбра и изчака.

— Като автомобил, когато спира. Но не само двигателя. Целият влак… тракаше сякаш се движи, разбирате ли? Но не се помръдваше от мястото си.

Варщайн знаеше какво искаше да каже старият. Умора на материала. Това беше звукът на горещ метал, който се охлажда и се изравнява с околната температура. Но тези влакове не се нагорещяваха независимо с каква скорост се движеха. Дори нямаха и двигател, който загрява. Колелетата се задвижваха от много сложна система от срещуположни магнитни полета и единствената топлина, която възникваше, бе от триенето на стоманата върху релсите.

— Тогава извадиха хората от влака — продължи Хуерзе. — Беше много смешно!

— Хората? Искате да кажете пътниците?

— Не, само тези от локомотива. Струва ми се, че други въобще нямаше. Аз поне не видях, макар че бях много близо. Затова си и спомням — такъв голям влак, пък нямаше никой в него.

— Как така никой? — попита Варщайн. Преди Хуерзе да отговори, на вратата се позвъни. Дъщеря му изненадано погледна нататък, но бащата не обърна никакво внимание.

— Моля, извинете ме за момент. Веднага се връщам.

— Да, разбира се. — Варщайн изчака тя да излезе от стаята. — И какво стана с хората от влака?

— Не знам точно. — Върху лицето му се четеше напрежение. Явно му беше доста трудно да си спомни или пък неприятно? — беше отдавна…, а и аз бях най-отзад, към края на влака. Но видях, че…, че се движеха някак…странно.

— Искате да кажете, много бавно?

— Не, напротив — много бързо. — Хуерзе се засмя. — Дъщеря ми има такъв един много модерен киноапарат. Понякога се забавляваме, като пускаме филма много бързо. Хората тогава се движат много смешно.

— И така се движеха хората от влака? — попита Варщайн.

— Отначало да. После ги хванаха, но първо беше много смешно. Единият дори удари полицая, но мисля, че го направи неволно. Отиде до него и само вдигна ръка, но всичко стана толкова бързо, че го събори на земята. И гласовете им бяха странни. Цвърчаха като птици. Той изхихика. Явно споменът го развеселяваше. — Да, да, също като птици…

През затворената врата на стаята чуха как Изабел отвори входната врата и разговаря с някого.

Варщайн се заслуша за момент, но не можа да разбере нищо от разговора.

— Е? — попита Ломан. Въпросът бе към Варщайн, който се обърна към него и го погледна. — Съвпада, нали? Оттогава влакът е изчезнал. Бундесбаан го е изтеглила от експлоатация. А струва над сто милиона марки! Мисля, че сега го разглобяват парче по парче.

Финансовото положение на Бундесбаан ни най-малко не интересуваше Варщайн. За сметка на това пък страшно го вълнуваше това, което Хуерзе разказа за мъжете, излезли от влака.

— Друго нещо направи ли ви впечатление? Как изглеждаха, как бяха облечени? Хуерзе поклати глава.

— Косата им. Всички бяха с побелели коси. И четиримата. Един от тях се разкрещя и почти веднага падна. — Той направи рязко движение с ръка, за да покаже: — Сякаш някой го бе бутнал. Но зад него нямаше никой.