Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Факт беше, че нещата стояха точно така, както каза Ангелика. Не се и съмняваше, че появата на тези феномени не е никак случайна. Освен това той самият вече бе преживял подобно нещо.

През останалата част от пътуването, което продължи още около двадесетина минути, говориха за незначителни неща. Времето се промени още два пъти и когато накрая стигнаха до малка жилищна кооперация в едно предградие на Женева, отново валеше.

Ломан плати на шофьора и го помоли да изчака. Слязоха и притичаха свити под дъжда до къщата. Имаше шест звънеца, два от които бяха с еднакви имена. Ломан натисна единия от тях и нетърпеливо запристъпва от крак на крак. Сградата нямаше навес и дъждът безпрепятствено се лееше върху тях. Вече не плющеше като преди, а валеше с малки, ситни капчици и беше леденостуден. Треперещ, Варщайн се огледа наоколо. Обстановката приличаше на самата къща — проста, дребнобуржоазна и малко позанемарена, но все още не съвсем западнала. От другата страна на улицата имаше еднакви къщи на по етаж и половина, подредени една до друга и с малки, също абсолютно еднакви градинки отпред. Варщайн се опита да си представи как се живее в подобна обстановка и мисълта за това го ужаси.

Нещо във вида на отсрещната улица го смущаваше, но не можа да определи какво е, защото се чу леко жужене и вратата се отвори. Тримата побързаха да се скрият от дъжда и влязоха в тесен, миришещ на застояло вход, потънал в полумрак. Ломан напразно търси ключа за осветлението и накрая тръгнаха така нагоре по стълбата. Дървените стъпала скърцаха под краката им.

Двете жилища с еднакви имена бяха на горния етаж. Вратите бяха затворени и Ломан за миг застана объркано отпред. В следващия момент протегна ръка да натисне звънеца. Вратата с отвори половин секунда, преди да докосне бутона. Срещу тях застана бледо женско лице с вдигната на строг кок коса.

— Да?

— Добър ден — каза усмихнато Ломан с такъв приятелски глас, че Варщайн и Ангелика си размениха изненадани погледи. — Казвам се Ломан. Надявам се, че не съм сбъркал адреса. Имахме уговорена среща с господин Хуерзе.

— Това е баща ми — жената посочи отсрещната врата. — Но не приема гости. Сигурно сте се заблудили. — Погледът и се плъзна бързо и недоверчиво по лицата на Варщайн и Ангелика и отново се върна на Ломан. — За какво става дума?

— Това ще обсъдя с баща ви — отвърна Ломан. — Сигурен съм, че ще ни приеме. Вчера говорих с него по телефона. Както казах, знае, че ще дойдем.

— Въпреки това не мисля, че…

Вратата на отсрещната страна на коридора се отвори и двамата едновременно се обърнаха натам.

— Какво има, Изабел? Гости ли имаме?

— Господин Хуерзе? Ломан се приближи с протегната ръка към мъжа и пое неговата. — Казвам се Ломан, сигурно си спомняте — говорихме два пъти по телефона.

Хуерзе примига. Очите му, които явно бяха силно късогледи и едвам различаваха човека срещу него, фиксираха Ломан по странен безпомощен и объркан начин.

— Ломан? Ах, да…вие…вие сте онзи германец, нали? — Той отстъпи крачка назад и ги покани да влязат. Дясната му ръка още държеше тази на Ломан. — Да, сега си спомних. Казвате, че имаме уговорка? За днес, така ли?

— Малко позакъсняхме — каза Ломан с извинителна нотка в гласа и пусна ръката на домакина. — Това са доктор Варщайн и госпожа Бергер, мои колеги. Надявам се, нямате нищо против, че ги взех със себе си.

Зад тях се затвори врата. Дъщерята на Хуерзе се приближи с бързи крачки и застана на пътя на Ломан.

— Не мисля, че баща ми може да говори с вас точно сега. Може би ще ми обясните за какво става въпрос.

— Моля те, Изабел, всичко е наред — обади се баща и. Гласът му звучеше много тихо и безсилно, за разлика от енергичния тон на дъщерята. — Хората са от университета. Имат няколко важни въпроса.

— От кой университет? И какви са тези въпроси? — искаше да знае дъщерята. Когато Варщайн видя нея и стария човек един до друг, му бе много трудно да повярва, че са баща и дъщеря. На пръв поглед си приличаха, но всъщност бяха много различни. Хуерзе бе прегърбен, безпомощен стар човек, на който по поведението и лицето му личеше, че отдавна е капитулирал пред живота, а дъщерята бе много будна и недоверчива. Варщайн веднага разбра, че бе грешка да я лъжат. Каквато и история да бе измислил Ломан, за да влезе при Хуерзе, нямаше да мине пред дъщеря му.

Самият Ломан явно също го бе разбрал, защото се опита да поправи думите на стареца.

— Не съм директно в университет, но работя за едно научно списание и…