Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Не съм ви крепостен! — инатливо отвърна Варщайн.

— Но сте мой подчинен. И като такъв ще вършите това, за което сте назначен, и повече нищо! И на първо място ще изоставите всичко, което може да забави работата ни по проекта.

— Няма да стане!

Франке се изсмя.

— Не е възможно да сте толкова глупав, Варщайн! Откакто стана онази история, прекарвам по-голямата част от времето си да отбивам атаките на вестникарските хиени, които само душат за сензации. Да не говорим пък за всички побъркани, които от четири седмици насам се стичат като за поклонение. Да сте забелязал, че през последните седмици утроихме броя на охраната и въпреки това мъжете са недостатъчни?

Въпросът беше риторичен и никой не очакваше отговор. Хартман не само бе утроил хората си, но бе превърнал и терена пред тунела почти в крепост. Що се отнася до това, Варщайн разбираше гнева на шефа си. Оградата около мястото бе подсилена и поставиха електронна сигнализация. През цялата нощ непрекъснато светеха огромни прожектори и патрулираха постове с обучени кучета. На практика не остана и квадратен метър земя наоколо, ненаблюдаван от видеокамери. Всеки влизащ автомобил биваше претърсван и макар че охраната нерядко измъкваше по някой скрит под товара пътник, някой все пак успяваше да се промъкне в лагера. А това усложняваше работата.

Да, що се отнасяше до тези неща, разбираше добре яда на Франке. Опитаха се да скрият за необяснимото произшествие в тунела, но това не трая и двадесет и четири часа. Резултатът отговаряше на опасенията на Варщайн, само че бе сто пъти по-лош. Хората от пресата се нахвърлиха върху работниците от тунела като ято акули, но това не беше най-лошото. Най-накрая журналистите си отидоха, след като бяха разнищили „чудото на Гридоне“, но след тях заприиждаха тълпи любопитни, поклонници на НЛО, окултисти, магьосници, религиозни фанатици, мошеници, „археолози“, ясновидци и безброй други луди, само че те не си тръгнаха толкова бързо. Някои от тях показаха невероятни хрумвания, на които при други обстоятелства Варщайн би завидял. Хората на Хартман бяха „свалили“ четири или пет групи с въжета, които се опитваха да се спуснат през нощта по отвесната скала в лагера и да влязат в тунела, а полицията в Лугано бе заловила един луд, който бе наел чартърен самолет и смяташе да се спусне с парашут над тунела. Първите дни приемаха всичко на шега и доста се посмяха, но смехът им скоро секна. Строежът бе превърнат не просто в крепост, но и в затвор. Никой не можеше да напусне мястото, освен, ако не беше спешно наложително.

— Имате ли поне малка представа, какво щеше да стане, ако хората бяха разбрали за това тук? — попита Франке и посочи папката.

— Нямах намерение да го разказвам на никого. Освен може би на вас.

— Това няма никакво значение. Ще престанете веднага с тези глупости! Приемете разговора като официално предупреждение. Второ няма да има. Гледайте вашата си работа и ще си останем добри приятели. Но ако я карате като през последните четири седмици, ще ви изхвърля, и то по-бързо, отколкото можете да произнесете името си. Разбрахме ли се?

— Мисля, че да — каза Варщайн и стана. — Може ли да си тръгвам вече?

Франке кимна, без да каже нищо, и Варщайн се обърна, но спря за миг и хвърли питащ поглед към папката на бюрото.

— Ще я задържа. Надявам се, само като куриоз, а не като доказателство пред съда. Между другото изтрих данните в компютъра ви.

Няма значение, помисли си Варщайн. Имаше копие на дискета, но и дума не отрони за това. Излезе от стаята, без да каже нищо. Навън бе започнало да се здрачава. По това време на годината вечерите бяха вече доста студени и Варщайн потрепери и сви рамене. Само след няколко крачки спря и погледна нагоре към планината. Чувстваше се странно. Току-що бе получил първата закана в живота си, при това не само за уволнение, а и за нещо много по-лошо, но въпреки това не се чувстваше нито уплашен, нито потиснат. Вместо това го изпълваше дълбока тъга, че не бе успял да накара Франке да го изслуша, и някакво далечно и смътно усещане за страх. Страх, който не бе свързан с неговата лична съдба или дори с току-що проведения разговор. Страхуваше се за планината.

Гледаше гигантската сянка над себе си и мислеше, че никога досега не му се бе струвала така могъща и величествена. Над Гридоне лежеше невидима сянка, която от ден на ден ставаше все по-мрачна. Беше сянката на приближаващото нещастие.

Начинът, по който наблюдаваше планината, също се бе променил. Преди гранитният колос бе просто планина, спящ великан, който се забавляваше от опитите им да му навредят. Възприемаше го като предизвикателство.