Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Какви побъркани? — попита Ломан.

— Какви… камиларите, разбира се! Нали преди малко сам видяхте! Сега само катастрофа ми липсва!

— Искате да кажете, че този арабин не е единственият? — Варщайн не харесваше шофьора, но думите му го накараха да наостри уши.

— Съвсем не! На доста неща вече съм свикнал, но това от няколко дни насам вече е върхът! Човек може да си помисли, че всички луди на света са си определили среща тук. А на всичкото отгоре вчера пристигна и цяла дузина от онова братство Харе Кришна. Почти блокираха летището, защото изведнъж решиха да медитират или как там го наричат. И точно пред главния вход! Просто си стояха и не се помръдваха. Никой нито можеше да влезе, нито да излезе.

— И какво стана? — попита Ломан.

— Нищо. Дойде полицията и ги разкараха, както си му е редът. Но мина почти цял час. — Шофьорът въздъхна и поклати глава. — Любопитен съм какво още ще се случи.

Да, помисли си Варщайн, и аз. Но не можеше да каже, че тази мисъл го радваше.

— Ходите ми по нервите, Варщайн! — каза Франке. Облегна се назад във въртящия се стол и започна да върти в пръстите си един молив, който бе извадил единствено за тази цел. — Търпението ми скоро ще свърши!

Варщайн не каза нищо. Откакто бе влязъл в кабинета на Франке, четири или пет пъти се бе опитал да каже нещо, но бе стигнал само до първите две-три думи. След няколко минути разбра, че Франке не го бе повикал да разговаря с него, а за да държи монолог. А на него се падаше да е слушател и да си затваря устата.

— Аз ви харесвам, Варщайн — продължи Франке. — Винаги съм ви харесвал, още от едно време, когато посещавахте лекциите ми.

Разпознавам хората с талант и още навремето разбрах, че у вас има голям потенциал. Това беше и причината, поради която ви извиках за проекта си.

Това си беше чиста лъжа. Единственият човек на света, когото Франке харесваше, бе той самият. Още като доцент в Нюрнберг се бе специализирал да открива млади сътрудници, за да си присвоява труда им и само това бе причината, поради която бе извикал Варщайн.

— Но постепенно започвам да се питам дали не направих грешка. Какво става с вас, Варщайн? Това, което преживяхте, сигурно е било много лошо, но вече минаха четири седмици! Проявих достатъчно търпение, но то вече свърши. Назначен сте да се грижите за електрониката и измерванията, а не да гоните духове! И само между другото, нека ви припомня, че за това получавате доста добра заплата!

— Не са духове — отвърна Варщайн.

— Така ли? А какво е тогава това тук? — ръката на Франке удари по една жълта папка, която самотно лежеше на иначе празното бюро.

— Факти. — Франке междувременно бе решил да му даде думата. — И освен това са моите лични бележки, които не са предназначени за вас.

Изглежда не подбра добре думите си. Настроението на Франке, което до този момент въпреки всичко все пак бе смесено, изведнъж се влоши.

— И за кого бяха предназначени? — попита той остро.

— За никого. — Трябваше да се овладее, за да не даде воля на яда си. Франке нямаше ни най-малко право да рови в личните му документи, но сега не бе моментът да изяснява това.

— За никого! — повтори Франке, отвори папката и взе да рови в листата. — Можете ли да си представите какво би станало, ако тези неща попаднат в погрешни ръце? Например на някой вестникарски лъжец?

— Изключено! Това са лични данни, които…

— …сте обработвал на компютър за пет милиона, който е тук, за да си вършите работата на него, а не за да ловите призраци! — прекъсна го Франке.

— Не са призраци! — Варщайн за стотен път се прокле, че не бе защитил данните по-добре. Просто бе подценил Франке що се отнасяше до способностите му на хакер и на безскрупулността му. Файлът недвусмислено бе отбелязан като личен.

— Ако сте прочел всичко, трябва да сте разбрал, че нещо с тази планина не е в ред. Франке въздъхна. Остави молива, сложи ръце под брадичката си и в продължение на две-три секунди го гледа с почти тъжен поглед.

— Бих предпочел да не бъда толкова директен, но се страхувам, че единственият, с когото нещо не е наред, сте вие.

— Но нима не виждате? — Вътрешният глас на Варщайн го съветваше да си затваря устата, но той не го послуша. Независимо, че не харесваше Франке, той не бе глупав. И човек трябваше да е съвсем сляп, за да не осъзнае значението на фактите, които бе събрал през последните няколко седмици.

— Планината е…

— Омагьосана? — предложи Франке.

Варщайн съвсем ясно усещаше в каква посока иска да го подмами Франке, но просто не бе в състояние да слуша все по-засилващото се предупреждение, идващо от разума му.