Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Първо се бе изпарил гневът му, а сега и разочарованието. Продължаваше да се чувства наранен и сигурно щеше да му е нужно дълго време, докато преодолее това чувство, но изведнъж я разбра. Това, което толкова много го бе разгневило, Ангелика не бе направила заради някакви свои сметки, а просто от отчаяние. Бе като удавник, който се хваща за всяка сламка. На нейно място и той сигурно щеше да постъпи точно така.

— Сигурно много обичаш мъжа си?

— А, Ломан се връща. Но без кола!

Варщайн изненадано се обърна. Ломан наистина се връщаше от същата посока, в която бе изчезнал, целият прогизнал от дъжда и с изражение на лицето, в сравнение, с което небето над града изглеждаше направо ведро.

— Какво става? — попита Варщайн. — Къде е колата?

— Добър въпрос. Ще го задам на глупавата кокошка от сервиза. И Бог да и е на помощ, ако няма под ръка най-гениалното оправдание на века!

Той профуча край Варщайн и Ангелика, без дори да удостои с поглед багажа си, и за малко да се блъсне в автоматичните врати, които се отваряха доста по-бавно.

Варщайн взе куфара и чантата му и тръгна след него. Макар че вървяха доста бързо, Ломан бе вече на гишето, когато двамата дойдоха. Гласът му се чуваше поне на трийсетина метра.

— Не е никак весело, повярвайте ми! На този ключодържател пише ли място 2133? И аз отидох точно там! Само че няма никаква кола! — Той ядосано разклати ключовете пред лицето на млада жена, облечена в зелената униформа на фирмата за автомобили под наем. Тя внимателно го слушаше, но не изглеждаше особено впечатлена от изблика на гняв на клиента си. Сигурно бяха свикнали на подобни сцени. Изчакваше го спокойно да свърши тирадата си.

— Сигурна съм, че е недоразумение, което бързо ще изясним. Ако може да получа клю…

Ломан трясна ключовете на тезгяха. Младата жена ги взе с неподвижно лице, хвърли бегъл поглед на табелката и написа нещо на компютъра си.

— Да, ето…

— Глупаво недоразумение, надявам се? — обади се ехидно Ломан.

— Страхувам се, че не. Колата е била повредена.

— Моля? — не повярва Ломан.

— Искахте бялото БМВ, нали? Страхувам се, че колата вече не е при нас. Много съжалявам, но преди половин час някой я е блъснал на паркинга, давайки заден ход. Закарали са колата в сервиз.

— Не може да бъде! — възмутено викна Ломан. — Вчера от Мюнхен…

— Вчера вечерта всичко беше наред — прекъсна го жената. — Също и преди един час, когато взехте документите. — Тя продължаваше да е невъзмутимо спокойна, докато Ломан вече щеше да се пръсне.

— Вие майтап ли си правите с мен? — просъска той.

— В никакъв случай. Страшно съжалявам. Опитваме се да изпълняваме желанията на нашите клиенти, но подобни случаи се наричат форсмажор и тогава сме безсилни. — Тя взе ключовете и ги пусна в едно чекмедже. — Ако сте предплатили, ще ви върнем сумата.

Лицето на Ломан приличаше на презрял домат, но за голямо учудване на Варщайн той все още се владееше.

— Добре… Дайте ми тогава друга кола.

— Съжалявам, страхувам се, че…

— Не е нужно да е бяло БМВ — прекъсна я Ломан. Гласът му звучеше заплашително ниско. — Ще се примиря и с ЛАДА на бели и зелени карета. Но само по-бързо!

— Страхувам се, че ще трябва да ви разочаровам. БМВ-то беше последната ни кола.

— Моля? — Ломан едвам си поемаше дъх и приличаше на риба на сухо.

— Имахте голям късмет, че изобщо го получихте. От една седмица насам всичко е заето. Наистина много съжалявам!

— Край, стига вече! Искате да ми кажете, че нямате кола за мен?! Въпреки че запазих по телефона и получих потвърждението ви?

— Престанете! — намеси се Ангелика. Искаше по някакъв начин да изглади ситуацията, преди Ломан съвсем да избухне. И без друго вече привличаха погледите. — Не сме претенциозни. Дайте ни просто някаква — може в краен случай и малко поочукана и издраскана.

— Съжалявам! — не се предаваше жената в зелена униформа, но гласът и сега бе малко по-любезен, отколкото преди. — Наистина всичко е ангажирано.

— Не, тия не ми минават! Искам да говоря с шефа ви, веднага!

— Оставете, Ломан! — обади се спокойно Варщайн.

Ломан го изгледа с отровен поглед и отново се обърна към жената зад тезгяха.

— Ясно ли се изразих?!

— Шефът ми няма да ви каже нищо по-различно, но щом като искате… — Тя вдигна телефонната слушалка и без да набере никакъв номер, започна тихичко да говори.

— Сега ще видим! — каза заканително Ломан. — Аз съм от пресата и шефът ви сигурно няма да е особено щастлив, когато разкажа за опита си с вашата фирма!