Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Той ни е нужен — продължи Ангелика след известна пауза. — Поне докато стигнем Аскона. Не мисля, че Франке ще повярва, че ще спазиш съдебното решение и веднага ще се върнеш вкъщи. Ще се опита да ни спре.

— Ще има да взема! — каза ядосано Варщайн. — Тук сме в Швейцария, не в Русия. Господата швейцарци може и да са малко странни, но въпреки всичко това е свободна държава и никой не може да ни спре да отидем, където поискаме.

— Но може да ти попречи да се приближиш до планината!

— Не може! — заинати се Варщайн. Докато Ангелика се грижеше за болната ръка на Ломан, той много внимателно бе прочел писмото на Франке. — Забранено ми е да влизам на територията на строителната фирма — каза той натъртено, — а не на планината. Чак такава власт няма.

— Като че ли не го интересува особено какво му е разрешено и какво не.

Ангелика извади пакет цигари и щракна запалката, но вятърът бе толкова силен, че угаси пламъка. Тя опита седем-осем пъти и накрая се предаде.

— Допускам, че ще се опита да ни спре по някакъв начин.

Варщайн мислеше същото. Дори нещо повече — бе сигурен, че Франке им е подготвил някаква коварна изненада. Само че не го беше страх. Бе дошло време да застане срещу него и да си изяснят нещата веднъж завинаги. Мисълта за Франке го накара да си спомни за един въпрос, който му се искаше да зададе.

— Защо отхвърли предложението му?

— Чие предложение?

— На Франке — търпеливо отвърна Варщайн. Ангелика много добре знаеше за какво говори. — Предложи ти да ти помогне да намериш мъжа си.

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив. На твое място бих приел. Дори и да казва истината, че не знае къде е мъжът ти, все пак има много повече възможности да го открие, отколкото аз или Ломан. Освен това ти не си се карала с него.

Ангелика мълча доста време, но лицето и издаваше какво става вътре в нея. Извади нова цигара и този път се бори със запалката, докато накрая успя.

— Кой ти е казал, че не съм?

— Само допреди час не го познаваше!

— Човек може да се кара и с някого, когото въобще не познава — каза тя нервно.

— Той лъже!

— Знам. Но ти откъде знаеш?

— Той твърди, че не знае къде са Франк и другите, но това не е вярно. Знае много добре!

— Откъде си сигурна? — Варщайн наостри слух.

— Защото знам! — Ангелика избягваше погледа му и нервно дърпаше от цигарата.

— И как разбра? — не се отказваше Варщайн.

— Не знам къде е Франк — отвърна тя, бе да го гледа. — Но знам къде са най-малко трима от останалите. А е близо до ума, че другите са наоколо. Или не мислиш така?

— Къде са? — Варщайн не бе много изненадан, но бе отчаян и ядосан. В самолета мълчаливо бе дал дума, че ще бъде откровен с нея, и се надяваше това да е взаимно, но явно е постъпил доста наивно.

— В Аскона. Не точно там, а в едно село наблизо. Видели са ги там. Ломан ги е открил. А щом той знае, няма как и Франке да не знае.

— Защо не ми каза нищо?

— Защо? Защо! — Тя хвърли ядосано цигарата на земята и я стъпка с тока на обувката си. — Ако си забравил, нека ти припомня, че вчера ме изхвърли от жилището си. Нямах никаква възможност да ти кажа!

— Значи имаше възможност да ми съобщиш, че мъжът ти е изчезнал, и да ме молиш да ти помогна да го намериш, — Варщайн едвам се сдържаше да не се разкрещи, — но нямаше възможност да ми кажеш това? Започвам да се питам какво търся тук. Прочете отговора в очите и и направо побесня. — Ломан. Тя гледаше на другата страна.

— Той искаше да дойда, нали?

Прииска му се да я сграбчи и да я обърне към себе си, за да го погледне в очите. Но гневът му се изпари, преди още да е вдигнал ръка.

— Това беше условието, за да ти помогне, нали? Да дойда с теб. Надява се на малка сензация, да грабна камък и да счупя главата на Франке!

— Все ми е едно какво иска Ломан — каза Ангелика. Обърна се и го погледна, макар че и беше много трудно. Варщайн го долови по изражението на лицето и. — Не го прави, за да намеря Франк. Ти си прав, ако беше заради това, изобщо нямаше да си му нужен — каза тя с твърд глас.

— Колко вълнуващо! А на теб за какво съм ти? Да отклонявам вниманието на Франке, може би?

— Ти веднъж вече им помогна…тогава. Сигурно ще успееш и сега…

— Онова беше друго нещо! За Бога, изобщо не знам какво съм направил, ако въобще съм го направил. Може и да е било чиста случайност. Просто бях първият, който стигна до тях. А можеше да е всеки друг.

— Но не беше! — упорстваше Ангелика. — И за каква случайност ми говориш? Питам се дали изобщо има такова нещо.