Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Какво е това? — прошепна Мариела. За първи път, откакто се познаваха, радостта бе изчезнала от гласа и и той трепереше от страх. — Това не е…не е обикновена буря!

Дълбоко в себе си и Марио мислеше същото, но онази част от него, която бе привързана към рационалното мислене и логиката, не позволяваше на останалата да приеме друго обяснение. Не знаеше какво беше това, което се движеше към тях със скоростта на бърз влак, но и вече нямаше никакво значение. Беше го страх и това бе най-важното в момента. Вместо да се обърне към Мариела и да вземе спасителната жилетка от ръцете и, той отново се наведе над мотора. „Както при автомобила, синьор“. Сети се!

Опипвайки с пръсти, успя да намери малкия лост и го издърпа. Моментално грабна стартовия кабел и дръпна с всичка сила. Моторът закашля, избълва смърдящ синкав пушек и запали.

— Слава Богу! — Марио се изправи, изтри потта от челото си и се обърна към Мариела: — А сега да се махаме по-скоро!

Облаците се плъзгаха като черен клин все по-бързо и по-бързо и само след секунда сянката им достигна лодката.

Гледката бе зловеща. Марио се оказа прав в преценката си: сянката попадна точно в средата на лодката и я раздели на две. Той остана в задната част при мотора, където бе светло, а предната част, където стоеше Мариела, за секунда изчезна. Тъмнината бе толкова наситена, че не можеше да различи дори очертанията и. Пред него се издигна черна стена, която погълна половината езеро, половината лодка и любимата му Мариела. Не бе само гъстата тъмнина. Внезапно се изви вятър и го блъсна в лицето. Но най-призрачното и страшното като че ли бе тишината. Огромната стена от облаци и сенки предизвикваше очакване за ревящ вятър и гръмотевици, но всъщност нищо не се чуваше, дори и най-лек звук. Сякаш и природата бе затаила дъх при зловещата гледка.

Всичко продължи точно секунда. След това сянката изчезна така бързо, както се бе появила и облаците продължиха лудия си бяг по небето към отсрещния бряг на езерото. Сега цялата лодка бе на светло.

В същия момент невероятно силен удар ги разклати и сякаш някой изхвърли Марио във въздуха. Той се запремята и докато падаше стремглаво надолу видя, как предната част на лодката избухна и парчета дърво се разхвърчаха навсякъде. Мариела излетя зад борда. Същата невидима сила, която го изхвърли, сега го запокити във водата. Той изкрещя от болка и смъртен страх. Малкото въздух, останал в дробовете му, избълбука като перли към повърхността на езерото. Потъваше все по-надълбоко и продължаваше да се върти около оста си. Нещо голямо и жълто премина покрай него и в следващия момент една от дървените отломки го удари силно в ребрата и може би този удар го спаси. Дъската счупи две или три от ребрата му и остави дълбока кървава рана в хълбока му. Внезапната болка бе толкова силна, че всички мускули на тялото му отведнъж се свиха. Водата вече не можеше да нахлува в дробовете му и да го влече надолу. Той престана да се върти и започна да цапа с ръце и крака и да се опитва да оттласка нагоре.

Когато се показа на повърхността, пред очите му затанцуваха шарени кръгове. Студеният въздух го блъсна в лицето и чувството за съхранение свърши своето. Свитите мускули на гърлото се отпуснаха и дробовете жадно поеха въздух, преди отново да започне да пропада.

Незнайно как успя да овладее паниката си. Започна да удря напосоки с крака и да прави несръчни движения с ръце, както бе виждал да правят плувците. Дали от тези усилия или случайността така поиска, но успя да се задържи на повърхността на водата. Видя някакъв предмет да се движи към него и замаха отчаяно с ръце да го улови. Бе като че ли същата дъска, която за малко не го прободе. Дървото изглеждаше като изгорено, но успя да се улови за него. Следващите няколко секунди само поемаше въздух на дълбоки глътки и се опитваше да приеме мисълта, че все още е жив. Болката в хълбока бе толкова силна, че му прилошаваше. От кръвта водата около него почервеня. Но не трябваше да се предава. Мариела! Бе излетяла зад борда и сега сигурно е в безсъзнание. Трябваше да и помогне. С мъка изправи глава и се огледа. Лодката се клатушкаше само на няколко метра пред него и вече потъваше. Задната част бе почти незасегната, но предната изцяло липсваше. Нещо я бе разрязало точно наполовина. Мястото на разреза бе толкова гладко, сякаш бе прерязано с един удар на меч. Марио се замисли за момент дали не ги бе ударил някой от малките увеселителни кораби, но реши, че бе невъзможно да е така. Те бяха достатъчно големи и двамата щяха да го видят въпреки лошото време. Освен това щеше да е още тук, защото от катастрофата бяха минали само няколко минути. Езерото бе пусто.