Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Репортер? — Изабел посегна да затвори вратата. — Не искаме да имаме нищо общо с репортери!

— Вие ме разбирате съвсем погрешно! Аз работя в научно списание, пиша статии по научни проблеми, разбирате ли? С колегите ми се интересуваме от това, което е станало в Аскона и…

— Не искаме да говорим повече за това! — остро отвърна Изабел. — Вашите така наречени колеги причиниха достатъчно злини на баща ми. Моля ви, вървете си!

— Но ние не търсим сензация! — увери я горещо Ломан. — Интересува ни чисто научната страна на феномена, уверявам ви. Давам ви думата си, че дори няма да спомена името на баща ви в статията, ако не желаете това…

Тя се поколеба. Може би за секунда, но това бе достатъчно за Ломан да направи крачка напред и да влезе в жилището, така че вратата вече не можеше да бъде затворена пред него.

— Ще направите наистина голяма услуга на науката — каза той към Хуерзе. — Няма да ви отнемем много време. Най-много половин час.

По израза върху лицето на Изабел личеше, че се двоуми. Сигурно неслучайно направи крачка встрани и застана между баща си и Ломан, така че им пречеше да се гледат в очи.

— Не зная… — каза тя най-накрая нерешително. — Баща ми е болен. Не бива в никакъв случай да се вълнува. Значи, половин час?

— Не повече — обеща Ломан. — Ако желаете, можете да останете.

— Добре. Но не очаквайте много.

Тя освободи вратата и ги покани да влязат. Следвайки нея и баща и, пристъпиха в жилището и попаднаха в малък, старомодно обзаведен хол. Тежки плюшени завеси скриваха и без това мрачния дъждовен ден и в първия момент Варщайн видя само очертания и сенки. Въздухът бе сух и миришеше на стари тапети и тютюн за лула, а под краката им дъските на пода скърцаха като стълбата отвън.

Изабел ги отведе до кръгла маса близо до прозореца и докато те сядаха, тя дръпна завесите. Баща и седна срещу Ломан. Изглеждаше уплашен, но и малко възбуден.

— Журналист в научно списание, а? Каква е тази глупост? — шепнешком попита Варщайн.

— Защо глупост? — ухили се Ломан. — Веднъж писах статия за списание „Гео“.

— И отпечатаха ли я?

— Не. Но все пак съм я написал. Какво всъщност искате? Нали наистина сме тук заради научната страна на случката, или не е така?

Варщайн замълча, защото всъщност не знаеше защо са тук. Досега Ломан само бе им казал, че ще говорят с някакъв човек — кой е и за какво точно ще е разговорът, не знаеха.

— Е, питайте! — Изабел седна на един стол. Макар че бе дръпнала завесите, в стаята не бе достатъчно светло.

Тъмнината сякаш се бе свила в тапетите и старите мебели. Ломан извади диктофон, сложи нова касета и погледна въпросително:

— Може ли да го ползвам?

— Да. Макар че още не знам какво ще искате да знаете. Баща ми не е бил във влака.

— Но сте бил на гарата, когато е дошъл и сте видял всичко? — обърна се Ломан към Хуерзе.

Възрастният мъж не реагира почти две секунди, после така силно заклати глава, че Варщайн се изплаши.

— Отдавна беше, почти една година има оттогава. Но въпреки това си спомням всичко, сякаш беше вчера. Исках да се върна. Дъщеря ми ми подари това пътуване за седемдесетия рожден ден. Вече си бях купил билета и имах още малко време до влака. Застанах на перона да чакам и наблюдавах хората. На перона човек може да види интересни хора.

— Да, така е — потвърди с усмивка Ломан и предпазливо се опита да върне домакина на първоначалната тема на разговора.

— И тогава се появи онзи влак, нали? Бърз влак, който не е бил обявен.

Варщайн не изпускаше от поглед дъщерята на Хуерзе. По лицето и не личеше никаква реакция, но му се искаше Ломан да е малко по-предпазлив в думите.

— Не знам. Не бях поглеждал разписанието. Толкова са сложни, че и без друго нямаше нищо да разбера. Изабел ми бе описала всичко най-подробно. Но се уплаших, когато се появи влакът. Помислих си, че часовникът ми е спрял, защото имаше още половин час.

— Не е бил вашият влак, нали? — предположи Ломан.

— Не. Изглеждаше… смешно.

— Смешно?

— Странно. Въобще не приличаше на истински влак. Беше много по-голям и… и въобще не като железница.

Чак сега Варщайн разбра за какво говореше Хуерзе. Явно през живота си не бе виждал преди това съвременен бърз влак, а още повече пък локомотив на ICE. Варщайн никога не бе ходил на гарата в Аскона, но бе виждал снимки оттам. Сградата не бе на повече от две години, но архитектите доста се бяха постарали да я направят да изглежда на възрастта на града. И в обстановка като тази свръхмодерното високоскоростно чудовище сигурно е изглеждало още по-странно.