Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Паднал много бързо? — Ломан погледна въпросително. — Страхувам се, че не разбирам съвсем как…

— Стига! Достатъчно!

Гласът на Изабел бе толкова остър, че Варщайн и останалите ужасено подскочиха и едновременно се обърнаха към вратата. Дъщерята на Хуерзе стоеше пред тях като самият Ангел на отмъщението. Вече не бе строгата надзирателка, а истинска фурия с червено от яд лице.

— Изчезвайте! Веднага!

— Но…, но какво е станало? — попита стъписано Ломан. — Искахме само…

— Вие сте един лъжец! — прекъсна го разярено Изабел. — Правилно не ви повярвах в началото! Не пишете за никакво научно списание, господин Ломан или както и да се казвате! Вие сте от онези помияри, които само търсят сензации и заради това сега използвате един болен стар човек! Само за да си напишете мръсната статийка!

— Но, моля ви, госпожо Хуерзе, нека ви обясня… — подхвана Варщайн, но единственият резултат беше, че сега гневът на Изабел се насочи към него.

— А вие не сте никакъв доктор, а просто още един лъжец! Вървете си! И тримата! Преди да съм извикала полицията да ви арестува!

Ломан искаше да обясни, но Варщайн знаеше, че така нещата ще станат още по-лоши. Бързо стана, хвърли към журналиста съзаклятнически поглед и се обърна към Изабел:

— Страшно съжалявам… Извинете ни, че се вмъкнахме под фалшив предлог, но мога да ви уверя, че нещата не са такива, както може би смятате в момента.

— Не ме интересуват вашите уверения! Вървете си и ако прочета само една дума от този разговор в някой вестник, че ви дам под съд, обещавам ви.

Варщайн се предаде. Нямаше смисъл да се опитва да продължава разговора. А и сигурно вече нищо нямаше да научат от възрастния човек. Без да кажат дума, излязоха от стаята. Когато бяха в антрето, Хуерзе се обади:

— Часовникът ми спря. Оттогава не работи. Имам го от четиридесет години, но вече не работи.

Ломан понечи да се обърне към него, но Изабел го хвана за лакътя и го избута пред себе си. Две секунди след това вече бяха навън.

— Ще гледам на прозореца как ще си отидете — каза Изабел. — Ако след две минути не сте изчезнали, ще извикам полицията. — Тя така силно тръшна вратата, че Ломан направи крачка назад.

— Какво, по дяволите, става тук?! Ума ли си изгуби тази жена?

— Не. Току-що ни показа, че не си заслужава човек да лъже. — Варщайн посочи с глава към стълбището. — По-добре наистина да тръгваме. Струва ми се, че заплахите не бяха напразни.

— И какво ще ни направи? — попита Ломан. — Нали полицията няма да ни разстреля само защото сме излъгали на дребно, защото сме били в нужда?

Въпреки това обаче се присъедини към двамата надолу по стълбите.

— И как толкова бързо разбра кои сме? — попита Ангелика. През цялото време не бе отронила нито дума, но сега бе пребледняла и ръцете и трепереха.

— От посетителя — отвърна Варщайн. — Нали помниш, че се позвъни на вратата? Когато стояхме пред входа на къщата и чакахме да ни отворят, нещо ми направи впечатление. Не знаех точно какво е, що сега вече знам.

— Така ли? — попита Ломан със скрита ирония. — И какво беше то?

— Синият фиат. Беше паркиран на отсрещната страна на улицата.

— И какво му е толкова странното на този фиат?

— Вече го бях виждал преди това — на летището. За малко да го блъснем, когато тръгвахме.

Ломан спря на място.

— Момент, момент. Да не искате да кажете, че някой ни преследва?

— Така изглежда — каза Варщайн. — Освен това щеше да е по скоро учудващо, ако Франке не ни бе проследил. Хващам се на бас, че още е тук.

Ломан не отвърна нищо и по-добре, защото Варщайн щеше да изгуби баса. Синият фиат вече не беше тук. За жалост и таксито им също. Следващата телефонна кабина беше на половин час път от мястото, където се намираха. Тримата закрачиха свити под усилващия се дъжд.

Аскона се задъхваше от движението на автомобилите по улиците. Наредени плътно един зад друг, те се виеха като безкрайна змия в двете посоки на града — откъм езерото в посока към старата историческа част на града и нагоре към планината и обратно, — идващи от прохода към крайбрежната улица, където веригата от метал, лак и стъкло спираше понякога за часове, така че заедно с нея замираше всичко.

Роглер отново мислеше за това, което каза сутринта, и натъртено си повтаряше изречението: вършеха престъпление, ако не спрямо колегите си и целия свят, то поне спрямо този град. Катастрофалното положение с транспорта се дължеше на лова на призраци, който Франке го принуждаваше да прави. Тунелът Гридоне не бе просто някакъв си тунел, който можеше да се спре ей-така, когато на някой му хрумне, и да се замени с някаква съмнителна отбивка.