Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Оставете ги — обърна се той към Крамер, — когато свършат, ще си тръгнат.

Крамер почти изпищя от ужас.

— Но за Бога! Не можете… не могат просто така…

— Нищо не мога да направя! — грубо отсече Роглер. Продължаваше да усеща погледа на аборигена закован в гърба му и сякаш мястото там гореше. Едва се сдържаше да не закрещи на Крамер. — Какво да направя?! Да ги убия ли?

— Но хотелът! Гостите ни!

— Ако трябва, покажете на хората задния вход и нека излизат оттам. Нищо не мога да направя. Сигурен съм, че ще свършат след малко.

Без да го удостои с поглед, профуча край застиналия на място от удивление и гняв Крамер и влезе в асансьора. Въздъхна облекчено едва когато вратата след него се затвори и асансьорът тръгна. Беше го страх, но не знаеше защо.

Варщайн стоя под горещия душ почти половин час, но даже и след като се бе облякъл, трепереше от студ. Не помагаха нито дебелият пуловер, нито вълнената жилетка и по гърба му минаваха леденостудени тръпки и ръцете му така силно трепереха, че ги сви на юмруци.

Знаеше причината, знаеше и какво може да направи, за да спре треперенето. Мини барът до прозореца бе достатъчно добре зареден, за да прогони студа и да успокои ръцете му. В продължение на цяла минута гледа кафявия лакиран шкаф, после се обърна и излезе от стаята. Бяха се разбрали да се срещнат в шест и половина за вечеря долу в ресторанта и никак не му се искаше да пристига вече пийнал. Бе малко разочарован от себе си, защото, макар и да знаеше, че не е истина, непрекъснато си повтаряше, че не е зависим от проклетия алкохол. Наистина, пиеше редовно, но вярваше, че може да престане, когато поиска. Но не беше вярно — както и много други неща, които искаше да направи.

А може пък наистина да е хванал някоя настинка, опитваше се да се успокои. Нямаше да е чудно, след като вървяха половин час под ледения дъжд, докато намерят телефонна кабина. А после чакаха още цели двайсет минути, докато дойде таксито. Бяха мокри до кости в буквалния смисъл на думата. Не можеше да си спомни в последните няколко години да е мръзнал така. Трябваше да се смятат за щастливци, ако никой не се разболееше от бронхопневмония.

Въпреки относително ранния час в ресторанта имаше вече доста посетители. Почти всички маси бяха заети. Тракането на чиниите, забързаните във всички посоки келнери, тихите, монотонни разговори и типичната ресторантска миризма му напомниха, че този ден още не бе хапвал нищо. Откри Ангелика и Ломан на една маса до прозореца. Ангелика го видя в същия момент, когато и той нея и му махна с ръка. Ломан го погледна само бегло и отново се задълбочи в записките си, сложени пред него на масата. Варщайн си проправи път към тях и седна.

— Е, как си? — попита Ангелика. — Пооправи ли се малко?

Варщайн отговори само с вдигане на рамене, което можеше да означава еднакво добре и да, и не. Последната част от пътя до хотела бе отнела всичките му сили. Беше така премръзнал, че не можа да попълни и адресната си карта. Ангелика нищо не бе казала, но погледите и и въпросът сега подсказваха, че наистина се тревожи за него.

— Горещият душ и малко спокойствие понякога вършат чудеса — отвърна Варщайн.

— Не забравяй и добрата храна — допълни Ангелика и му подаде менюто. — Ние вече поръчахме, колкото и неучтиво да е. Но умирам от глад.

Варщайн изпитваше същото. Коремът му така силно къркореше, че даже му беше неудобно. Не мисли дълго и поръча шницел по цюрихски и рьощи 6 6 Рьощи — (в Австрия и Германия „рьости“) — ястие от традиционната швейцарска кухня, което се приготвя от предварително сварени и намачкани картофи, които след това се запържват като палачинка и накрая се заливат със сметана или изцедено кисело мляко и се оставят да се задушат — Бел. прев. , но не, защото това бе любимото му ядене, а защото бе първото, което попадна пред погледа му. Пък и бе съвсем в реда на нещата да си поръча един от специалитетите на страната, в която сега се намираше.

— Нещо за аперитив? — попита келнерът, след като прие поръчката. — За съжаление, ще трябва да изчакате малко — нали виждате, имаме много поръчки.

— Един портокалов сок.

Ангелика го погледна изненадано, а Ломан дори прекъсна писането си.

Варщайн се наведе напред и се опита да разчете нещо от листа, но не успя. Почеркът на Ломан бе почти неразгадаем.

— Стигнахте ли вече до някакво заключение? — обърна се той и към двамата.

Ангелика само се усмихна, но Ломан така го изгледа, че добрите му намерения тутакси се изпариха.