Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Да, казвали са ми го, и то често. От това живея. Но ако сега двете гълъбчета са свършили да се съжаляват взаимно, имам за тях една добра новина.

— Това вече е разнообразие! — каза Варщайн. — И каква е тя?

— Имаме автомобил — Ломан направи знак към бензиностанцията зад тях. — Виждате ли белия ван? Шофьорът ще ни вземе. А сега идва най-хубавата част. Познайте закъде пътува?

— Лас Вегас? — предположи Варщайн.

— За Аскона — произнесе Ломан с триумфиращ глас. — Без отбивки. Разказах на човека сърцераздирателна история и сега слушайте, за да не кажете някоя глупост: Лоши момчета са ни откраднали колата заедно с всички документи и парите. Сега отиваме в Аскона, защото там имаме приятели, които могат да ни помогнат.

— Колко оригинално! — каза Ангелика.

Ломан сви пренебрежително устни.

— При такива истории не е важно да са оригинални, а да звучат убедително. Колкото са по-прости, толкова по-добре. Виждате ли, скъпа моя, повечето хора разбират съвсем погрешно поговорката за късите крака на лъжата. Те такива и трябва да бъдат — колкото по къси, толкова по-добре за лъжата. Иначе бързо се спъват и падат.

— Човечеството е загубило истински философ във ваше лице.

— А кой е казал, че го е загубило?

Ангелика измърмори нещо, но Варщайн вече не слушаше, а се обърна и присви очи да види въпросната кола на бензиностанцията. Видя веднага това, което Ломан бе нарекъл „ван“ — бял сервизен автомобил, паркиран малко встрани от колонката на бензиностанцията. Двигателят работеше. Нещо във вида на автомобила не му хареса, но не можа да определи какво.

Може би съм прекалено недоверчив, помисли си Варщайн. И със сигурност прекалено ядосан, че отстъпи пред настояването на Ломан да се върне на бензиностанцията и да попита шофьорите дали не искат да ги вземат.

Тръгнаха назад. Дъждът отново заваля и последните метри до навеса на бензиностанцията тичаха, макар че нямаше никакъв смисъл — и тримата бяха мокри до кости. За втори пъти този ден. Шофьорът на минибуса много щеше да се зарадва, когато му съсипят седалките.

Ломан обиколи колата и почука на стъклото, но никой не отвори. Варщайн и Ангелика се приближиха и видяха, че колата е празна. Двигателят работеше, ключът бе пъхнат в стартера, но и двете врати бяха заключени.

— Странно — каза Ломан. — Преди малко беше тук. А, ето, идва! Той посочи тъмнокос, набит млад мъж, облечен в джинсов костюм, който се приближаваше с бързи стъпки към тях. Когато ги видя, мъжът се поколеба за миг. Погледът му бързо премина по лицата на Варщайн и Ангелика.

— Ето ви и вас! — обърна се той към Ломан, идвайки към тримата. — Това ли са приятелчетата?

Ломан кимна и посочи към колата.

— Помислих си, че сте променил намерението си.

Мъжът бръкна в джоба си и извади ключ, с който отключи вратата.

— Не съм, разбира се. Радвам се, че ще имам компания до Аскона. Страшно дълъг е този път! Ай както казват по радиото, пътищата са задръстени. — Той отвори вратата, но не влезе, а с жест ги покани да се качат. — Трябваше да телефонирам набързо, но оставих включен двигателя, за да се затопли. Ама вие целите сте мокри!

Качиха се и Варщайн остана наистина изненадан. Отвън колата приличаше на сервизен автомобил, но отвътре се оказа оборудвана с всичко необходимо за живеене — при това, доста добре, до най-малкия лукс, та дори и с цветен телевизор. Докато се качваха в задната част на колата, ги лъхна топъл въздух. Сега разбра защо Ломан бе нарекъл колата „ван“ — тя си беше такава.

С въздишка на облекчение и лека следа от нечиста съвест заради мокрите си дрехи той се отпусна в една от удобните седалки и затвори очи. Сега, макар че вече бяха на топло, трепереше още по-силно отпреди, но въпреки това топлината му действаше много добре. Може би бе по-скоро чувството на облекчение, че най-накрая ще тръгнат нанякъде. Не каза нищо на никого, но вътре в себе си вече почти бе изгубил надежда, че ще стигнат някога до Аскона. Бореха се не срещу вятърни мелници, а срещу цяла армия бронирани великани.

— Настанете се удобно — покани ги шофьорът, включвайки през това време последователно фаровете, чистачките и накрая радиото. — Най-добре е да свалите мокрите дрехи, за да не пипнете някоя болест. Отзад в шкафа има кърпи и даже една хавлия за дамата.

Тръгнаха и в следващите тридесет-четиридесет секунди шофьорът бе концентриран единствено върху това да се включи в движението по магистралата. Беше почти единадесет часа, но и по трите платна движението бе много интензивно. Изключването на западната железопътна връзка към Италия поставяше пътната мрежа на Швейцария пред голямо изпитание.