Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Хартман се обърна към вратата и протегна ръка към Зарутер, но той се дръпна.

— Вие сте един глупак — обърна се към Франке. — Каквото и да се случи отсега нататък, вината ще е ваша!

— Струва ми се, че мога да живея с това — увери го усмихнато Франке. — Тръгвайте и ако още веднъж се появите тук, ще заповядам да ви арестуват.

Зарутер не каза нищо и напусна помещението с Хартман. Варщайн искаше да ги последва, но Франке го върна.

— Много ме разочаровахте, Варщайн. Мислех, че най-после сте надживели случката от миналата година и сте станал отново разумен човек, но явно не е така. Налага се да си помисля дали мога да държа служител като вас.

Варщайн се сдържаше с усилие. Мислите му непрекъснато кръжаха около това, което каза Зарутер.

— Изхвърлете ме, ако това ще ви достави удоволствие. Но преди това ми обяснете какво искаше да каже той с това, че вие знаете.

— И представа нямам. Просто глупави приказки на побъркан стар човек.

— Лъжете! Прочетохте много добре моите бележки, нали? Знаете, че в планината има нещо!

— Да, вълшебна врата със сигурност! — отвърна подигравателно Франке.

— Наречете го, както искате, но нещо става. Има нещо, което не разбираме и вие…

— Край, за днес стига толкова! Не искам повече да слушам тези глупости! Нито дума — нито сега, нито когато и да било! Отивайте да работите.

— Но…

— Веднага!

Варщайн го изгледа гневно, след това се обърна кръгом и излетя от стаята. Пулсът му биеше учестено. Знаеше си! Дълбоко в себе си през цялото време знаеше, че Франке го лъже. Само не разбираше, защо.

Не отиде веднага на работното си място, както заповяда Франке, а излезе от сградата. Хартман и Зарутер вече бяха изминали половината път до портала. Не искаше да вика след тях, затова се наложи да потича, за да ги настигне. Въпреки това вече бяха стигнали изхода, когато дойде при тях.

Хартман го погледна със смесица от тъга и съвсем лек упрек, но не каза нищо.

— Съжалявам, много съжалявам — започна Варщайн. — Искам да ви се извиня, Хартман. Франке е просто идиот.

— Той е прав — вдигна рамене Хартман. — Заповедта му беше ясна. Не изпълних задълженията си.

— Той е идиот — повтори Варщайн. — Добре знаете, че това беше насочено срещу мен. Не се тревожете, ще оправя нещата. Ще ви придружа — обърна се той към Зарутер.

Хартман погледна още по-нещастно отпреди.

— Не се безпокойте. — Варщайн посочи към улицата от другата страна на телената мрежа. — Властта на Чингиз-Франке свършва отсреща. Само ще се уверя, че той наистина си отива.

Хартман все още не бе много убеден, но накрая се обърна и си тръгна.

— Съжалявам — отрони тихичко Варщайн. — Но нали ви предупредих, с Франке не може да се говори. Видяхте какъв човек е.

— Той е такъв, какъвто е. Никой не може да излезе от кожата си.

— Елате, да повървим още няколко крачки. Напуснаха територията на обекта и тръгнаха по леко наклонената улица.

— Вратата… — каза след малко Варщайн, който се бе надявал, че старецът сам ще започне разговор. — Какво ще стане, ако се отвори повече?

— Никой не знае. Светът ще мине от другата страна, но никой не знае какво има оттатък.

— Ще… ще изчезне ли? — попита Варщайн колебливо.

Зарутер се усмихна.

— Не, не мисля. Но…ще бъде друг. Може би много малък и чужд и ние няма да можем да живеем в него. Вече се случи, и то не веднъж. Варщайн се спря по средата на улицата и го погледна с недоверие.

— Но все някой трябва да знае за това?

— А кой ти казва, че не е така? — Гласът на Зарутер звучеше едновременно сериозно и развеселено. — Хората си спомнят много неща, за които мислят, че нищо не знаят или не искат да знаят.

— И няма ли възможност да се спре отварянето?

— Не знам. Откакто съществуват хората, има такива, които знаят за вратата и я пазят. От другата страна на планината, в едно място, което днес хората наричат Монте Веритас, има древна светиня на келтите. Знаеш ли я?

Варщайн кимна. Беше посещавал мястото, но остана разочарован — видя купчина покрити с мъх камъни и нищо повече.

— Преди задачата на друидите е била да бдят над вратата и да следят да не бъде отворена в неподходящо време. Но това знание е прастаро и в голямата си част изгубено и забравено. Вече няма друиди.

— С изключение на един — предположи Варщайн.

Зарутер се усмихна.

Когато се събуди, главата му лежеше на рамото на Ангелика. Шумът от двигателя се бе превърнал в едва доловимо бръмчене, към което от време на време се прибавяха откъслечни фрази от разговор или лек смях. Ломан седеше отпред при шофьора и двамата си говореха. Понякога колата се разтърсваше от лек удар — магистралата явно не беше в най-добро състояние.