Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Варщайн включи говорителя, поколеба се само секунда и натисна бутона за повторение на последния номер. Върху дисплея се показа девет цифрова комбинация и започна избирането.

— Вие съвсем сте откачил! — простена Ломан. Сигналът „свободно“ прозвуча веднъж, втори път. После някой вдигна и един глас каза: „Да?“ Варщайн се вцепени. Чу как зад него Ангелика шумно пое въздух.

— Кой е? — питаше нетърпеливо и раздразнено гласът от другата страна на телефона. — По дяволите, обадете се!

Варщайн натисна бутона и прекъсна връзката, после сложи слушалката обратно. Погледна Ангелика — изражението върху лицето и правеше всяко обяснение излишно. И тя, както и Варщайн, бе разпознала съвсем ясно гласа.

— Какво има? — попита колебливо Ломан. — Какво ви стана изведнъж?

— Не познахте ли гласа? — попита Варщайн. — Не, откъде да…

— Франке — обади се тихо Ангелика. — Беше Франке.

Ломан изглеждаше съвсем стъписан. После се насили за нещо, което според него трябваше да прозвучи като смях.

— Глупости! Как така номерът му ще попадне в този телефон?

— Защото е последният номер, който е набран оттук, затова — отвърна Варщайн. — Още ли не разбирате? Новият ви приятел е негов човек. Сигурно през цялото време са ни наблюдавали. И той вероятно не излезе навън, за да пикае, а за да чака останалите, които трябва да дойдат тук!

— Не ви вярвам!

— Но това е самата истина!

Варщайн уплашено се обърна и се оказа лице в лице с шофьора. Изобщо не бе усетил кога е отворил вратата, а явно стоеше от доста време и бе чул поне част от разговора. Той отвори вратата докрай, влезе и седна зад волана. Погледна телефона и поклати глава, пъхайки ключа отново в стартера.

— Вярно е, че колкото и предпазлив да е човек, накрая допуска грешка, та дори и най-малка. — Какво ще правите сега с нас? — попита Ангелика.

— Да правим ли? Нищо. Не се бойте, скъпа, на вас нищо няма да ви се случи. Просто чакаме, това е. След няколко минути трябва да дойдат едни хора и те ще се погрижат за вас и приятелчетата ви — шофьорът погледна към часовника върху арматурното табло. — Хм, не разбирам…трябваше вече да са тук.

— Значи Варщайн е прав? — попита Ломан, сякаш все още не можеше да повярва на това, което чуваше. — Вие работите за Франке?

— Трябваше да послушате като ви казаха да си вървите вкъщи. Щяхте да си спестите доста ядове. Страхувам се, че вече е късно. Но не се тревожете — нищо няма да ви се случи. Ще ви задържат за няколко дни и това е. Не сме престъпници.

— И мислите, че ще чакаме най-спокойно, докато дойдат вашите хора? — попита Ангелика.

— Май нямате друг избор.

— А какво ще стане, ако не го направим? — тя посочи предната врата. — Какво ще направите? Не можете да се справите и тримата.

Варщайн не бе толкова сигурен. Момъкът беше малко по-нисък от Ломан, но много по-як и изглеждаше добре трениран. Сигурно можеше да се справи и с тримата, и то без особено да се напряга.

Но той предпочете друга тактика. Без да бърза, бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади пистолет и го насочи към Ангелика.

— Ще ми е много неприятно да го използвам, но ако ме принудите…

Ангелика пребледня при вида на оръжието, но смело подтисна страха си.

— И какво? Ще ме застреляте?

— С този не мога, зареден е с гумени патрони. Мисля, че и вашата полиция ги използва. Не убиват, но много боли, ако те стрелят с тях. Не ме карайте да ги ползвам.

— Ако въпреки това го направя? — продължаваше тя предизвикателно.

— Остави, ще стреля, не разбра ли?!

Ангелика го погледна, но шофьорът кимна утвърдително.

— Добре, че поне вие сте разумен.

— Кой ви каза, че съм? — попита Варщайн и го удари силно в лицето.

Ударът в никакъв случай не бе професионален и сполучлив, освен това бе от неправилен ъгъл и Варщайн го заболя може би повече, отколкото противникът му. Но дойде изневиделица и това увеличи силата му. Мъжът изкрещя и се опита да насочи пистолета срещу Варщайн.

Ангелика се вкопчи в ръката му. Силата и не достигна, за да я свали надолу, но в същото време и Ломан се хвърли върху му. Успяха след кратко боричкане да избият оръжието от ръката му и почти да го съборят от седалката. В колата настана неописуемо търкаляне и за кратко Варщайн доби надежда, че тримата заедно ще могат да се справят с якия мъж. В следващия момент страхотен удар се стовари върху гърдите му и го просна напряко в колата.

Болката беше толкова силна, че не можа даже да извика. Останал без дъх, се олюля и се опря на хладилника. Вътре нещо изпращя и се счупи и дръжката се заби с невероятна сила в бъбреците му. В гърба му експлодира нова, още по-силна болка и той се свлече на колене и изстена. Пред очите му се завъртяха огнени кръгове и в устата си усети вкус на кръв. Не можеше да поеме въздух и шумовете от борбата останаха някъде много далеч. Полетя напред, но в последния момент успя да се залови за нещо. Усети как силата просто излезе от тялото му и започна да изпада в безсъзнание. Не трябваше! Ако сега стане това, край, всичко е изгубено!