Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Ломан пребледня, после лицето му почервеня.

— Това е…

— Престанете! — скара се Ангелика. — Не разбирате ли, че правите точно това, което той искаше? Престанете да се карате!

— Защо? — хапливо попита Ломан. — Тъкмо започна да става интересно.

— Вярвам ви — каза Варщайн. — Още няколко реда от историйката, а?

Лицето на Ломан се изкриви.

— Вие сте идиот, Варщайн, да знаете! Тя има право — достатъчно е само едно обаждане и скачате като свирепо куче върху всичко, което се движи. Този Франке добре ви е програмирал. Трябва само да натисне съответното копче и веднага правите всичко, което иска. — Той така се изсмя, че на Варщайн му се прииска да му избие зъбите. — Наистина ли сте толкова глупав или само се правите? Наистина ли мислите, че ще спази обещанието си? Не го познавам лично, но познавам достатъчно типове като него. И такива като вас впрочем, също.

— Млъкнете най-после! — ядоса се Ангелика. — Защо просто не излезете малко навън и не пипнете нещо по колата? Или подплашете някой заек!

Ломан я изгледа гневно, но експлозията, която Варщайн очакваше, не последва. Вместо това спътникът им наистина стана и излезе от колата. Така силно затръшна вратата, че сигурно се е чуло на километър.

— Благодаря ти — каза Варщайн. — Не знам какво…

— Запази си благодарностите — прекъсна го Ангелика не по-малко гневно отпреди. — Наистина не знам кой е по-големият глупак — ти или той. За едно нещо той обаче е прав, знаеш ли? Достатъчно е само Франке да натисне копчето и ти скачаш.

Тя се скри отзад в колата. Варщайн искаше да я последва, но нямаше да е много умно. Все още беше бесен и чак сега разбра, че гневът му не бе насочен нито към Ломан, нито към Франке, а към самия него. И Ломан, и Ангелика имаха право: Ако Франке беше направил предложението само за да ги накара да се хванат за косите, то бе постигнал целта си.

— Съжалявам — каза той. — Наистина съжалявам.

Ангелика не отговори, но и не го нападна отново, макар че усещаше, че вътрешно още кипи от яд. Чу се силно тропане в кухнята и Варщайн бе достатъчно досетлив, за да разбере какво значи това и да не отива при нея. Облегна се назад в седалката, затвори очи и се опита да се успокои. С учудване забеляза, че успя, макар да разбираше, че усещането е измамно и няма да продължи дълго. Освен това бе и почти непоносимо.

Трябваше с нещо да занимава ръцете си. Разрови се в жабката и намери тефтер и молив и взе да драска вълнички и линии — отначало с нервни, отсечени движения, които едва не прокъсаха хартията, но после, след като откъсна и смачка първия лист, станаха по-спокойни. Пръстите му продължаваха да треперят, но сега вече от напрежението през деня, а не от яд.

— Сериозно ли го мислеше? — попита изведнъж Ангелика.

Варщайн се обърна и я погледна, но тя продължаваше да е с гръб към него и се занимаваше с кафеварката.

— Кое?

— Че трябва да приема предложението на Франке.

— Поне можеш да помислиш върху него.

— Това ще е предателство към вас — тя все още не поглеждаше към него, но по тона и личеше, че вече мисли върху думите на Франке. Дори може би бе стигнала и до решение.

— Глупости! — той се опита да придаде на гласа колкото се може по-убедителен тон, но не успя. Не, не искаше тя да послуша Франке. Не искаше да си отиде от него, това беше истината. Имаше обаче ситуации, в които трябваше да се върши точно обратното на това, което човек иска. Затова продължи против волята си:

— Не играем в криминален филм, Ангелика. И трябва да знаеш, че никой не може да ни гарантира хепиенд.

— Мислиш, че няма да успеем?

— Мисля, че ни липсват много неща, за да се справим с тази ситуация — отвърна той. — Какво още трябва да се случи, за да разберете двамата с Ломан колко опасен е Франке? Мисля, че вече от нищо няма да се уплаши, за да ни спре. Не искам да ти се случи нещо лошо.

Тя не отговори и след малко Варщайн отново се обърна напред и продължи да рисува. Ломан явно правеше това, което го бе посъветвала Ангелика, защото отвън се чуха тъпи удари и стържене на метал. Колата започна да се клатушка. Щеше да му се извини, щом онзи влезе. Нападката му не бе правилна. Дори и да се бе доближил до истината, нямаше право да го атакува по такъв начин, не и в този момент.

След няколко минути се разнесе приятен мирис на кафе. Чу се тракане на чинии и чаши и Ангелика застана зад него.

— Много е красиво — каза тя. — Какво е? Планината ли?

В първия момент Варщайн не разбра въпроса и. После погледна листа върху коленете си и изтръпна.