Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Анди така се стресна, че за малко не го изпусна. Трави също подскочи.

— Проклятие! Алармата! Сигурно съм задействал алармата… Искаше да хукне, но Трави го задържа.

— Чакай! Не е алармата!

— А какво е? — попита Анди, макар да знаеше, че Трави има право. Светлината, която се бе появила зад тях, не бе от алармената инсталация на сградата. Трави я бе изключил. Всъщност Анди досега не бе виждал подобна светлина.

В началото бе много светло бяла, после се смеси с нещо между синьо и неопределено зелено. Идваше от неопределен източник, просто светеше без ясна граница с тъмнината. Бе невероятно светло и ставаше още по-светло, но двамата изобщо не бяха заслепени. Пред очите им плуваха малки червени, сини и оранжеви звездички и танцуваха една около друга като играещи елфи. Имаше чувството, че гледа отгоре друга вселена и бе изпълнен със светлина и радост и игриво настроение.

После чуха звука — на пеещи сфери, невероятен звук с опияняваща красота и в същия момент осъзнаха, че гледат небето. Светлината проникваше в тях, изпълваше ги до последната фибра на тялото и мислите им и ги потапяше в усещане за мир, спокойствие и уют, каквито никога досега не бяха изпитвали. Светлината бе също така и огън, който улавяше нещо у тях и го унищожаваше. Но огънят бе очистителен, проясняващ, катарзис, който изгаряше само гнева у тях и ги остави пречистени и по-силни.

Никой от двамата след това не можа да каже колко време бе продължило всичко — минути или вечности. Нямаше и никакво значение. Вече не беше въпрос, който ги интересуваше. После светлината постепенно избледня и съвсем изгасна, но Анди не се изплаши от тъмнината, защото сега в себе си усещаше светлина, която го изпълваше и му даваше сили и го правеше неуязвим за всякакви страхове.

Без да каже дума, бръкна в джоба и извади откраднатите пари и двете торбички с диамантите и ги върна обратно в сейфа. Трави му помогна да подредят всичко така, че никой да не забележи, че е пипано. После затвори грижливо вратата, набра шифъра и се изправи.

Не говориха, докато Анди помагаше на Трави да си събере инструментите и да махнат кабелите, които изключваха алармената инсталация. Не бе и необходимо. Всеки знаеше какво чувства и мисли другият, защото очистващият огън бе минал и през двамата. Силата му щеше да ги изпълва до края на живота им. Преди да напуснат магазина Трави сложи чантата с инструментите си в един ъгъл, така че да я намерят на следващата сутрин, все едно, че някой я бе забравил. Вече не му трябваше.

Анди затвори вратата зад себе си, без да се старае да не вдига шум. Тя шумно се затвори и в същото време друг звук задейства полицейската охранителна система на два километра от къщата, защото Трави не си и направи труда да направи късото съединение.

Нямаше никакво значение. Двамата бавно се обърнаха към центъра на града, облян в светлина. Преди да стигнат следващото кръстовище, зад тях прозвуча сирената на полицейската кола. Колата ги настигна на петстотин метра от къщата на бижутера. Гумите изсвистяха и колата застана напряко на пътя. Отвътре изскочиха двама полицаи и насочиха оръжията си към тях.

— Не мърдай! Горе ръцете! И двамата!

Анди спря, но само за момент. После се усмихна и продължи.

— Майката Земя те обича, братко — каза той. — Не бива да се боиш от мен.

— Стой! — извика полицаят. В гласа му имаше паника. — Още крачка и ще стрелям!

— Братко, моля те! — отвърна нежно Анди. — Никога не насочвай оръжие към ближния си!

Полицаят стреля три пъти и Анди се свлече на земята. Откъде пазителят на реда можеше да знае, че Анди, който вървеше срещу него с разперени ръце, искаше само да го прегърне?

Две съвършено различни неща събудиха Варщайн: женски глас, който тананикаше приятна мелодия и неравномерно поклащане на колата. Преди да отвори очи, сетивата му усетиха и още нещо — наситеният аромат на кафе.

Разпозна гласа на Ангелика, а мелодията бе същата, която вече веднъж бе пяла. Нещо в това разпознаване бе важно, но все още бе много унесен, за да го анализира и затова просто отвори очи и се огледа.

Жълта слаба светлина. Беше преди изгрев слънце, но не означаваше, че е рано. На малката масичка бе подредена скромна закуска, а Ангелика тъкмо наливаше кафето. Когато видя, че се е събудил, спря за момент и се усмихна. — Това е добре, спестяваш ми усилието да те събуждам.

— Вече го направи — с песента си.

— Толкова зле ли беше?

— Напротив, напротив. Преглътна една прозявка и погледна демонстративно към прозореца. Колата продължаваше силно да се клати. — Ломан ли е това?