Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Ангелика кимна и направи гримаса.

— Какво прави?

— По-добре сам виж — тя въздъхна. — Полека-лека ме хваща страх от младежа — питам се дали е гений или просто откачен.

— А може би гениално откачен? — засмя се Варщайн. — Сериозно, какви ги върши навън?

— Фризира автомобила — отвърна Ангелика с кисела физиономия. — Наистина, излез и виж сам. И при възможност го повикай за закуска.

Любопитството го зачовърка и той стана и излезе. Посрещна го студен въздух и той потрепери и вдиша дълбоко два-три пъти. Зъбите му затракаха.

— Ломан?

— Тук съм! — Гласът дойде от другата страна на автомобила. Варщайн отиде при него. Нещо в автомобила се беше променило, но не можеше да разбере какво.

— Е, наспахте ли се вече, сънливецо? — Въпреки ранния час гласът на Ломан звучеше доста бодро. Той самият работеше нещо и въпреки студа бе само по пуловер.

— Не, не съм се наспал — изръмжа Варщайн. — Какво, по дяволите…?

Не довърши изречението. Очите му се разшириха, когато осъзна какво се бе случило с колата.

— Доволен ли сте? — Ломан се обърна към него — ръцете и лицето му бяха целите изпръскани с черна боя, а остатъкът от нея бе върху колата.

— Какво… какво сте направил? — изпъшка Варщайн.

Ванът, който вчера вечерта бе все още бял, сега бе вече почти черен. Ломан го бе пребоядисал.

— Само не казвайте, че не ви харесва — Ломан се опита гласът му да прозвучи обидено. — Доста се потрудих и малка похвала няма да е излишна.

Варщайн продължаваше да гледа безмълвно колата. Не знаеше дали да се съмнява в своя разум или в този на Ломан.

— Това е…това е… — …чудесно, нали? — ухили се Ломан.

— …съвсем откачено! — довърши изречението си Варщайн. — Нали не си въобразявате, че ще се отървем по този начин?

— Знам, че няма да получа наградата за най-сполучливо боядисване — въздъхна Ломан. — От лявата страна малко я оплесках, отзад също има няколко петна. Но иначе… Е, не е произведение на изкуството, но съм доволен — додаде той съвсем сериозно.

— От какво?

— Ами от идеята. Все пак свърших нещо полезно, докато вие с вашата приятелка се упражнявахте в самосъжаление.

— Това и слепец няма да заблуди! — Постепенно изненадата на Варщайн се превръщаше в яд.

— И защо не? Търсят бял форд с швейцарска регистрация, нали? А ние сега имаме черен автомобил с италиански номер. Е, на повече от двайсет метра не бива да се приближават до него и се моля горещо в следващия един час да не завали. Но от няколко километра или от въздуха не могат да ни забележат.

— Откъде са номерата? — попита недоверчиво Варщайн.

— Откраднах ги — каза доволно Ломан. — И боята също. Рано сутринта слязох долу до селото, на два километра е оттук. Разходката рано сутрин е хубаво нещо, трябва да опитате.

— И мислите, че няма да забележат кражбата?

— Боята със сигурност няма да забележат. Франке едва ли ще разбере, че някой е влязъл в чужда плевня.

— Той не е глупак! Ако шофьорът на другия автомобил забележи, че номерата му ги няма, ще се обади веднага в полицията и само трябва да съберат две и две.

— Но той няма да забележи — не се отказваше Ломан. — В селото имаше две италиански коли. Само им размених номерата — той посочи задницата на автомобила. — Шофьорът на този автомобил си има номера. Е, не са неговите, а на другия, но…

— Мислите ли, че няма да забележи?

— Вие гледате ли си номерата всеки път, преди да тръгнете на път? Освен това трябва да има и малко риск, за да е весело. Вие просто разваляте всичко, Варщайн. Не искам да ми целувате краката, но очаквах поне малко признание.

— Какво смятате да правите с остатъка от боята? Да не би случайно да ви хрумне да ни боядисате и нас с Ангелика — никой няма да търси двама негри и един бял.

— Проклетник — каза само Ломан, но гласът му продължаваше да звучи бодро.

Варщайн се ядоса, още повече че не можеше да го извади от спокойствието му. Освен това тайничко си призна, че идеята не беше чак толкова откачена, както изглеждаше в първия момент. Колата нямаше да издържи на проверка отблизо, но все пак не беше това, което търсеха хората на Франке.

— Закуската е готова, дойдох само да ви кажа.

— След пет минути, става ли? — Ломан отново бе хванал четката. — Само да довърша това тук. Трябва да съхне един час и чак тогава можем да тръгваме. Оставете ми чаша кафе. И се молете да не завали.

Варщайн побърза да се качи в автомобила не само защото му беше студено. Въпреки че не успя да развали доброто настроение на Ломан, съзнаваше, че се държа като пълен идиот. Е, нали имаше опит…