Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Влезе треперещ, с ръце, пъхнати под мишниците. Ангелика го погледна въпросително.

— Е?

— Студено.

— Нямах това предвид. Ломан — какво ще кажеш за идеята му?

Варщайн се чудеше какво да направи. Накрая вдигна рамене и седна.

— Не знам. Идеята е толкова щура, че може и да проработи.

— Вече може би ще ни помогнат само налудничави идеи — съгласи се Ангелика с него. Варщайн не можеше да и противоречи, беше права, Франке щеше да предвиди всеки по-интелигентен ход и щеше да вземе мерки. Ако искаха да го надхитрят, трябваше да измислят нещо съвсем нелогично.

— Не разбирам всичко това — каза изведнъж Ангелика.

— Кое?

— Това с Франке. Как може да прави всичко това?

— Знае повече, отколкото си признава — предположи Варщайн. — Вече вероятно знае повече неща за планината от мен.

— Нямах предвид това. Не разбирам как може да има такова голямо влияние. Той е просто учен, освен това тук в Швейцария е чужденец! Знаеш колко дребнави и чувствителни са швейцарските власти, когато се отнася до техните правомощия. А той изведнъж управлява наляво и надясно, сякаш тази държава е негова собственост! Изглежда, има неограничено влияние.

Варщайн мълчеше. Естествено, и той си бе задавал този въпрос, но не бе намерил задоволителен отговор. Все пак имаше някои неща, които може би се доближаваха до истината. Проблемът обаче беше, че нито едно от тях не му харесваше. Освен това нямаше желание да дискутира върху предположения. Затова не каза нищо.

Ангелика обаче не се отказа така бързо. Сипа му кафе, запали си цигара и започна да изпуска дима на малки кълба през носа. Варщайн демонстративно се закашля, което Ангелика — също демонстративно — не забеляза и той се замисли дали да не се премести от другата страна на масата. Но не го направи. От горчив опит знаеше, че тогава димът щеше да се насочи в неговата посока.

— Освен това се държи като главен герой в лош криминален филм — продължи Ангелика, съсредоточила поглед някъде върху арматурното табло. — Щом така явно разполага с толкова голяма власт, значи, че има помощ. Подкрепа от най-високо място, както се казва. А това може да значи само едно — че е намерил нещо изключително важно в планината.

— Или опасно — каза Ломан, който в същото време влизаше.

Варщайн усети ледения въздух още преди да види самия Ломан. Лицето и ръцете му бяха зачервени, но абсолютно чисти. Освен студа в колата нахлу и силен мирис на разредител и Варщайн инстинктивно спря дъха си и погледна с ужас в очите цигарата на Ангелика. Но имаха късмет и този път и не излетяха във въздуха.

— Хващам се на бас, че това, което е в планината, е много опасно или поне Франке се държи така, сякаш е.

Ломан силно задуши и Ангелика се наведе и му сипа кафе в една чаша. Той я изпразни на един дъх, облиза се доволно и погледна към каната. Ангелика се направи, че не забелязва погледа, и трябваше този път сам да се обслужи.

— Готово ли е?

Ломан бавно отпиваше от кафето си и кимна в знак на съгласие.

— Да. С малко повече късмет след час можем да тръгнем. Само трябва да ми помогнете да заличим следите отвън.

— Трябва ли? — Тонът, с който го каза, не хареса и на него самия. Защо продължаваше да е така враждебен към Ломан?

Но явно нищо не бе в състояние да развали доброто настроение на журналиста. Той само се ухили, взе си цигара от пакета на Ангелика и се захвана да опушва Варщайн и от другата страна. Погледна часовника си и после телефона върху таблото.

— Още не се е обадил — каза Варщайн. Ломан го погледна въпросително и той допълни: — Франке.

— А, да.

По някакъв начин Ломан успяваше да се прави, че не разбира за какво говори Варщайн.

— Не, нямах предвид обаждането на нашия покровител. Ще се обадя на няколко места, а след това приятелят ви ще има да се чуди кой се интересува от него и от това, което върши.

Варщайн не отговори. Може пък наистина да подценяваше силата на пресата. Но Ломан не беше пресата, а само второкласен журналист, търсещ сензации, и второ — той съвсем явно подценяваше влиянието на Франке. Варщайн вече не се и съмняваше, че във властта на Франке беше да нареди да ги убият, ако сметнеше за необходимо.

— Как сме с бензина? — попита, за да смени темата.

— Имаме за около стотина километра — отвърна Ломан. — Не е проблем. Дори да заобиколим и чак след това да се включим в магистралата. Шофьорът ни беше много учтив и ни остави цял куп карти. Ще минем край достатъчно населени места, където не може да няма бензиностанции.