Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Не пипнаха нищо от скъпоценностите. Анди се натъжи при мисълта за богатството, което лежеше пред тях, но бяха говорили най-подробно за това. И тук се доверяваше на опита на Трави. Скъпоценностите трудно се пласираха и рискът беше много голям. В сейфа имаше и още нещо — сурови нешлифовани диаманти на стойност повече от сто хиляди Франка, при това не бяха описани в никоя от книгите — малко допълнение, което бижутерът бе спестил в данъчната си декларация. Затова едва ли щеше да се обади в полицията. Това беше хубавото в работата на Трави — а вероятно и причината, поради която досега не го бяха хванали. Със сигурност обаче умен и успешен принцип, което се доказваше от досегашната кариера на Трави като професионален крадец. Но това не попречи на сълзите на Анди, които потекоха от очите му при вида всичките скъпоценности, лежащи най-спокойно пред него.

— Грях е — каза той. — Това струва поне половин милион.

— Струва ни повече, ни по-малко от пет години — поправи го Трави. В гласа му не се долавяше и следа от нетърпение. Може би и на него му минаваха същите мисли през главата и трябваше да ги каже на глас, за да се успокои, помисли си Анди.

— Освен това прекупвачът ще ни плати най-много двадесет процента — Трави направи движение с ръка, което беше и като обяснение, и като подкана към Анди да побърза. — Сто хиляди и прекрасна възможност да те заловят или почти същата сума без ни най-малък риск. Избирай.

Последното изречение си беше чиста реторика, в това Анди беше сигурен. Трави нямаше да допусне той да вземе нещо от това тук. И беше напълно прав: в Амстердам можеха да получат осемдесет процента от пазарната цена на диамантите, без някой да им задава глупави въпроси. Взе двете кадифени торбички с диамантите и погледът му попадна върху купчина банкноти — Франкове, германски марки и долари, прилежно подредени в пачки. Погледна въпросително Трави. Той се замисли за момент и поклати глава:

— Много става. Ако изчезнат, ще се обади в полицията. Но две-три хиляди можеш спокойно да си вземеш. Тъкмо ще обърка счетоводството му и няма да посмее да каже за кражбата. Някой може да го попита защо сме взели само три хиляди франка, а другото сме оставили.

Анди тихичко се засмя, отброи три хиляди франка и ги пъхна в джоба на якето си. Трави още се усмихваше на хрумването си. Явно беше в добро настроение, когато работеше. Анди мислеше, че знае причината за това. Трави се мислеше за някакъв съвременен Робин Худ, но с някакъв стеснен периметър на действие. Крадеше само от тези, които обираха другите, но единствените нуждаещи се, сред които разпределяше откраднатото, бяха само те двамата.

— Добре, затваряме — Трави му даде знак с кимване на глава, че неговата част от работата е свършила и трябва да се отдръпне. Анди се поколеба. Не беше първият сейф, който опразваше с Трави, но никога не бяха попадали на такава голяма плячка. Стойността на това, което лежеше пред тях в касата, бе достатъчна да живеят добре цял живот.

— Боли, нали? — каза Трави. Анди го погледна объркано и не разбра веднага какво има предвид.

— И с мен е същото — продължи Трави. — Всеки път. Но така е по-добре, повярвай ми! Хайде, пипни ги. Но ги върни после обратно.

Анди стоеше нерешително. Не бе сигурен дали Трави говори сериозно или си прави шега с него. Но после видя странния израз в очите на партньора си и разбра, че Трави много добре разбира какво му е. — Веднъж оставих така повече от два милиона. До днес се опитвам да си внуша, че постъпих правилно. И и до днес не съм сигурен.

Анди бръкна и взе колие с платинен обков. Не посмя да си помисли каква е цената му. Беше хладно, гладко и тежко, усещаше го по странен начин, който то караше да потреперва. Едва в следващия момент разбра какво всъщност усеща. Беше изкушението. Блазнеше го животът без страх, живот в лукс и удобство, без страх за утрешния ден, без стряскане при всяка сирена, без гузна съвест при вида на униформа и постоянно гризящия го страх, че един ден може да обере някого, когото не трябва или да го заловят.

— Ще е достатъчно, за да приключим — каза той. — За теб. Аз не искам нищо. — Думите му бяха съвсем искрени и видя, че уцелиха Трави като стрели. Мина много време, докато му отговори. — Остави го.

Анди изпита леко разочарование, макар че не бе очаквал нищо друго. Въпреки това усети, че последните секунди промениха изцяло отношенията им. От този момент вече бяха приятели, а не само мъже, които някога се бяха запознали и случайно имаха едно и също занимание. Светлината се появи, когато остави колието.